В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

Може би се надяваш да ти повишат заплатата? Или успешно да вземеш изпита си? А може би очакваш победа във важен конкурс?

Всички тези цели зависят от външни обстоятелства, които не можем да контролираме: Колко положително оценява твоята работа началника? Какви въпроси ще ти се паднат на изпита? Дали ще се окаже вашето име начело в списъка със всичките участници?

Но всичко това  е незначително в сравнение с надеждата ни в Христос. И тази надежда не е основана на самите нас не и на нашите успехи, а само в „кръвта и праведността на Христос“.

Горанов бе професор в Университета. Лекциите му бяха интересни и бъдещите специалисти с охота ги посещаваха. Професорът си имаше свой подход, с който искаше студентите му да се изградят като творчески личности. Той често чуваше от учащите се в университета да се оплакват от въпросите на изпита:

– Това го няма в записките ми!

– Този въпрос го няма в учебника!

– Може и така де е, – казваше Горанов на студентите, – но аз искам да размишлявате върху въпроси, които не са изяснени дума по дума в учебника. Целта ми е да усвоите материала толкова добре, че сами да можете да го прилагате на практика.

Но студентите не бяха съгласни с него и роптаеха:

– Нали на изпита идваме, за да покажем как сме усвоили знанията от учебника? За каква практика става дума тук?

– Всъщност, – продължи да ги убеждава Горанов в правотата си, – ако прочетете материала, потърсите помощта ми и участвате в обсъжданията по време на лекциите, със сигурност бихте се справили със всяка задача, която ви поставят.

Един ден, когато пак имаше мърморене след изпита, Димитър взе страната на професора:

– Когато се сблъскаме с трудни житейски въпроси, като объркан социален проблем или някоя морална дилема, какво ще правим? Знаем само да се оплакваме. Трябва да се научим да мислим и разсъждаваме, а не като папагали, да заучаваме точните отговори на определени въпроси.

– Прав е, – съгласи се с него Дамян. – Ако утре се сблъскаме със ситуация, която не е описана в учебника и изисква от нас размисъл, какво ще правим тогава?

– Вярно казвате, – присъедини се към тях и Христо. – Не е достатъчно само да наизустяваме нещата, трябва да се научим и да мислим.

Все още се намираха недоволни и мрънкащи, но болшинството осъзна метода на работа на преподавателя си и се съгласиха с неговия начин на действие.

Страната има нужда от мислещи хора, а не от роботи отговарящи на въпросите: „Ако….. то….“

Човек е същество надарено с разум и той не трябва да забравя, че той му е даден, за да го използва.

Влиза жена в църквата и се кръсти три пъти.

– Аз не ходя често на църква, но трябва да се помоля за сина си, за да може да изкара изпита си. На кого да се помоля?

– На Бога, – отговори ѝ свещеника.

– Какъв Бог? На коя икона трябва да поставя свещ?