Валя и Вера обичаха да пътешестват. Бяха получили малко повече пари и решиха да отлетят към топлите страни.

Избраха да посетят град Маракеш, древната столица на Мароко, един от градовете на приказките „1001 нощ“.

Градът не ги изненада много. Попаднаха на голям площад, където имаше много продавачи, просяци, заклинатели на змии и музиканти, чиято основна задача бе да грабнат пари по всякакъв начин.

Двете девойки изглеждаха лесна плячка за мошеници.

Валя и Вера разговаряха тихо, когато към тях се приближи продавач на евтини сувенири. Първоначално той им заговори на арабски.

Момичетата решиха да се пошегуват и започнаха на унгарски да обясняват:

– Не разбираме, не знаем вашия език.

Мъжът без акцент премина на унгарски, като предлагаше стоката си.

Валя и Вера се изненадаха. Те предполагаха, че този език не е популярен по тези места. Двете преминаха на английски. Арабина предложи стоката си и на този език.

Играта на полиглот продължи, като премина на френски, а след това и на немски. Мъжът без да се смути перфектно говореше и на тези езици.

Приятелките преминаха на български, надявайки този трудени и рядък език за Африка да се превърне в пречка за комуникация, но се бяха жестоко излъгали.

– Аз мога да говоря и на този език, – каза арабина и продължи да предлага стоката си.

Притиснати от неочаквания полиглот, момичетата не издържаха на натиска и купиха съвсем ненужни неща.

От къде Вера и Валя знаеха толкова езици? Навярно ги бяха учили.

В случая интересното бе друго. Често си мислим, че населението в Африка е неграмотно и далече от цивилизацията, но изглежда грешим.

Вероника отново закъсняваше. Вместо да се облече бързо и да тръгне, още стоеше пред компютъра и напористо викаше:

– Хайде давай по-бързо, че закъснявам вече ….. Няма да се оставя да ме победиш.

Играта не се забърза, затова Вероника силно пухтеше и нервничеше още повече.

След няколко минути, тя остави мишката и въздъхна с облекчение:

– Най-после, …., сега мога да се сейфна.

Момичето погледна часовника и изтръпна. Набързо облече дрехите, които майка ѝ още сутринта, преди да иде на работа, бе приготвила на стола. Нахлузи в движение обувките си и тръшна силно външната врата.

Затича се. Усещаше как сърцето ѝ лудо бие, но какво да прави, закъсняваше?!

Докато тичаше Вероника се молеше:

– Господи, помогни ми, закъснявам. Трябва да успея. Знам, че трябваше по-рано да стана от играта, но не можех да я зарежа по средата. Моля те помогни ми ……

Докато тичаше, на няколко пъти падна, но се изправяше бързо, поотупваше си и продължаваше да бяга. Блъсна една баба и вместо да ѝ се извини изкрещя:

– Ти пък къде се вреш!

Затича се отново. Този път се спъна сериозно и обели коляно. Вероника се вбеси и измърмори недоволно:

– Господи, помолих Те, да ми помогнеш, защото закъснявам, ….., но бъди по-внимателен, не ме тласкай толкова силно.

Вероника погледна нараненото си коляно, изохка, но бързо се изправи и пак хукна.

Милена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.

Богослужението свърши и хората се изнизаха навън в двора на църквата. Към свещеникът приближи баща с малко момченце. Преди мъжът да каже каквото и да е на Божия служител, малкият попита:

– Тате, какво е това благодат?

Свещеникът бе изумен.

„Това е малко дете, – помисли си служителят, – как да му го обясня, че да го разбере“.

Бащата се усмихна и предложи на сина си:

– Хайде да отидем на детската площадка.

Не си мислете, че този мъж искаше да отклони вниманието на сина си към играта, за да забрави трудния си въпрос. Той имаше нещо на ум.

Детската площадка се намираше близо до църквата, така че не им отне много време да отидат до до нея.

Там имаше напречни греди с различна височина. Бащата предложи на момчето:

– Хвани се за някоя от гредите.

Малкият избра най-ниската и увисна на нея без особени затруднения.

Бащата го подкани:

– Хайде иди към по-високата.

Малчуганът се повдигна на пръсти, силно протегна ръце и с голямо усилие се улови за нея.

– А сега опитай и с най-високата, – плесна с ръце бащата.

Това бе истинско предизвикателство.

Колкото и да подскачаше, от където и да се засилваше, момчето дори не успя да докосне с ръка гредата.

Бащата насърчи сина си:

– Опитай още веднъж, ……. но този път ще ти добавя благодат.

Детето послушно подскочи, баща му го повдигна и момчето извика възторжено:

– Успях!

Сега то вече знаеше какво е благодат.

Този ден бе много важен за Милка и Янко. Те имаха сериозен проблем и бяха решили да намерят отговора му в магазина за детски играчки.

В техния град имаше много места където се продаваха игри и всякакви неща, с които децата да се занимават в свободното си време, но двамата двамата избраха най-големият магазин специализиран само за детски играчки, който се намираше близо до центъра на града.

Когато влязоха в огромната триетажна сграда те дълго разглеждаха разноцветните играчки, които стояха подредени по рафтовете, висяха от тавана или бяха разхвърляни в безпорядък на поставки, пейки или върху специални килимчета за това.

Какво ли нямаше в този магазин?! Кукли, които плачеха и се смееха, миниатюрни кухни, където можеше да се приготви миниатюрна пица, разположени в малки къщички……

Милка и Янко дълго обикаляха, повдигаха една или друга играчка, като се питаха:

– Какво ще кажеш за това?

Но после и двамата стигаха до заключението, че не е подходящо и няма да може да изпълни тяхната цел.

Накрая приближиха до една от продавачките, красива млада жена с приветлива усмивка, готова да помогне на всеки в избора му на играчки.

– Не знам от къде да започна и как да ви обясня, – започна малко нерешително Милка. – Ние имаме малко момиченце, но през деня не сме в къщи, а често се случва да отсъстваме и вечер.

– Нашата малка дъщеря изобщо не се усмихва, – добави Янко.

– Нашето желание е да ѝ купим някаква играчка, за да я направим щастлива, – обади се отново Милка.- Бихме искали нещо да я забавлява и развеселява, когато не сме у дома.

Продавачката изгледа внимателно младото семейство, усмихна се и каза с болка, и тъга:

– За съжаление родители не продаваме.

След като сте решили да имате дете, вие поемате сериозна отговорност спрямо него. То се ражда и става част от семейството ви. Детето очаква не само да се задоволяват основните му нужди от храна, дрехи и играчки, то очаква вашето внимание и любов.