Мартина и Захари се местеха в по-малко жилище, за това трябваше да се махнат някои от вещите си.

– Трябва да се разделя с антикварната си колекция, която събирах с брат си, когато бяхме деца, – тъжно въздъхна Захари. – Тогава с него ходихме на лов за съкровища. Той събираше интересни играчки, а аз картинки от кибритени кутийки.

– Тогава това е било приоритет за вас, – усмихна се Мартина, – но сега е време да се разделиш със тях.

– Ето слагам ги в този кашон, – каза Захари – и се сещам за думите на Христос, които ни казват, че нашите земни съкровища било пари, притежания или антикварни колекции, нямат никаква стойност на небето.

– Вместо това, Исус ни съветва да си събираме небесни съкровища, – отбеляза Мартина.

– А кои са нашите небесни съкровища? – попита предизвикателно Захари.

Мартина бързо отговори:

– Да прославям Бога и да Му се покорявам. Да подкрепям църквата чрез десятъци, таланти и време си. Да се моля за нуждите на другите и да ги насърчавам. Да споделям вярата си с околните, особено с тези, които не познават Господа …..

– Да, – съгласи се Захари, – те имат стойност не само тук, но и във вечния ни дом на небесата.

Един ден Кирил разбра:

– Всъщност няма нищо, от което семейството ми или аз имахме нужда. Добре ни бе. Имахме хубав дом, храна на масата, дрехи в гардероба, играчки за децата, но като че ли нещо не достигаше.

Един ден двамата с жена си финансираха мисионер, който замина за далечна страна.

По-късно този човек им изпрати снимки на църквата, която с Божия помощ бе основал и хората, които се покланят в нея.

Кирил дотолкова се зарадва, че се разплака.

– Какво излиза? – каза си той. – Това, което си мислех, че ми носи щастие, придобиването на материални неща, не можеше по никакъв начин да се сравни с това преживяване.

Кирил се засмя и плесна с ръце:

– Открих най-голямата радост и това нямаше нищо общо с придобивките на моите връстници или културата, в която живея. Когато се поставя там, където мога да направим нещо за другите, Бог ще го умножи до ниво, което никога не съм виждал или предполагал. … Господи, Ти ми разкри колко щастлив ще съм, ако бъда слуга на другите.

Той затанцува из стаята и подскочи, утвърждавайки:

– Така Божията маса за вечеря в рая ще набере още повече места.

Петрана бе бясна. Малкото ѝ момче бе пръснало храната на папагала върху леглото си.

Когато тя се разкрещя, Тони намери от някъде маркери и започна да шари стените на банята.

Петрана бе чувала да я съветват в такива ситуации:

– Брой до три.

Но това не работеше.

Отнемаше му любими играчки, наказваше го в ъгъла и какво ли наказание още не измисляше за малкия пакостник, но те не оказваха никакво влияние на Тони.

Тя бе виждала другите майки да броят до три, но след това нищо не правеха.

И Петрана опита, но малчугана извика:

– Четири!

– Просто не знам, какво за Бога трябва да направя, – тя бе на предела на силите си.

Ема бе второто най-малко дете в семейство от четири сестри и един брат. Бащата ѝ изхранваше всичките 7 души, включително него и съпругата си, със много малката си заплата.

Той успя да построи къща и църква за семейството си.

В дома си имаше добитък, пилета, градина, в която се отглеждаха плодове и зеленчуци.

Настъпиха лоши времена. Всичко поскъпна, а парите се обезцениха.

Мнозина отчаяни от ставащото си слагаха край на живота, но семейството на Ема никога не е имало желание да ги последва.

Те не бяха заможни, но не допускаха отчаяние в сърцата си.

Винаги имаха храна на масата и покрив над главата си.

Ема постоянно казваше:

– Господи, благодаря Ти за всичко, което си ни дал.

Когато веднъж я попитаха:

– От какво основно се нуждае едно дете?

Тя без колебание отговори:

– Не от играчки, телевизор, компютър или по-голяма стая, а от любов всяка сутрин и вечер.

Ако искате да подарите на децата си нещо, което ще помнят с години, няма да го намерите онлайн.

Дори не е нужно да напускате къщата си, за да го намерите.

Покажете им истинска, неподправена, искрена любов.

Научете ги да бъдат благодарни за всичко, което Бог им е дал.

Напомняйте им, че най-добрите неща в живота не са материалните, а духовните.

Мая се размечта:

– О, как искам да се върна в детството!

– Аз пък не искам. Желая да видя близките си, които са напуснали този свят, но не и да се връщам в детството, – твърдо заяви Тони.

– Защо? – ококори очи Мая.

– Няма да имам пари, паспорт, апартамент, кола и шофьорска книжка. Не мога да се кача във влака или самолета без възрастни, – сбърчи нос Тони.

Мая само въздъхна, а Тони продължи още по-настървено:

– Изобщо няма да имам нищо свое. Освен играчки, които не мога да си купя сам. Те ще ми купуват дрехите и обувките, но възрастните ще ги избират. …. Няма да ям каквото искам. Ще ставам и ще лягам, когато родителите ми решат. Няма да мога да отида никъде без разрешение ….. Напълно съм зависим от тях.

– Но тогава ние сме малки и слаби, – възрази Мая. – Не можем да се защитим сами.

– Като роби сме, – усмихна се презрително Тони.

– Но детето е слабо ранимо. То няма опит, – изрази спонтанно несъгласието си Мая. – Безгрижното детство е, защото си напълно зависим от другите, но в замяна на това нямаш грижи.. … Няма свобода, но няма и грижи.

– Нищо не можеше да ме утеши, когато бях дете, щом усещах, че съм ограничен – сподели Тони.

– Дори сладолед, шоколад или някакво забавление? – попита Мая.

– Нима не разбираш? Ти си напълно зависима! – Тони размаха нервно ръце.

– Я погледни старите хора, – каза Мая. – Те са напълно безпомощни като децата.

– Те са си изгубили ума. Нямат сили. Уморени са от безбройните грижи и свободата, които са имали, – повдигна рамене Тони.

Мая се намръщи:

– Свободата трябва да се цени, въпреки че винаги е свързана с много тревоги.

– Не искам да се връщам в детството, – протестираше Тони. – Искам да удължа отговорната зрялост възможно най-дълго. Да си дете е много трудно. Просто го забрави ….

– Да си старо дете е непоносимо тежко, – отбеляза Мая. – И затова трябва да бъдем максимално мили към децата и възрастните…

Край тях мина възрастна двойка. Двамата старци се подкрепяха взаимно.

Тони наведе глава, а Мая им се възхищаваше.