В болницата бе тихо и спокойно. Марин Илиев лежеше в леглото си, вперил замъглените си очи в тавана. По-голяма част от времето той прекарваше със затворени очи, вероятно спеше или … Кой знае какво се въртеше в главата на възрастният мъж.

Докараха го преди две седмици от старческия дом. Състоянието му бе много тежко, всеки момент го очакваха да приключи земния си път.

Една вечер медицинската сестра придружи един млад мъж до леглото му. Тя се надвеси над възрастния пациента и каза силно, очаквайки, че ще го чуе:

– Синът вие тук.

С огромно усилие Марин отвори премрежените си очи, премигна, а след това ги затвори.

Младия мъж хвана ръката на възрастния човек и така прекара с него цяла нощ. Той му говореше тихо и спокойно:

– Ти не си вече сам, аз съм с теб. Ще оздравееш и ще те отведа у дома. Бъди дръзновен и смел….

Така думите на утеха се изливаха като мощен поток към възрастния човек.

Призори Марин Илиев почина. Персоналът на болницата бързо се струпа в стаята на починалия, за да изключи машините и да махне иглите.

Една от медицинските сестри приближи до младия мъж и съчувствено му каза:

– Съжалявам …

Но той я прекъсна бързо:

– Кой беше този мъж? – попита младият мъж.

Сестрата бе поразена:

– Мислех, че това е баща ви!

– Не, това не е моя баща, – каза мъжът. – Никога не съм го виждал през живота си.

– Тогава защо не казахте нищо, когато ви заведох до леглото му?

– Разбрах, че той се нуждаеше от своя син, а той не беше тук, – обясни мъжът. – Той беше много болен. Едва ли щеше да разбере, че не съм сина му. Просто останах до него, защото му съчувствах и осъзнах, че той има нужда от мен.

Никой не трябва да умира сам. Ние сме създадени да извървим живота си ръка за ръка с някого.

Огледайте се , може би някой има нужда от вашата подкрепа, защото се чувства изоставен и самотен. Готови ли сте да му протегнете ръка?

Тя бе възрастна жена, над осемдесет години. Вечно нещо правеше, шеташе и не стоеше на едно място.

Веднъж баба Стамена вдигна тенджерата със сварено мляко, кракът и се изкриви и тя падна на земята. Лежа дълго така, защото не можеше да се изправи. Когато се опиташе да се надигне, нещо дърпаше пострадалия ѝ крак и тя умираше от болка.

Така я намери Радой, най-малкият син на брат ѝ.

– Лельо, нали ти казахме да не вдигаш тежко, – укори я той.

– Че колко е една тенджера, – възрази му Стамена.

– Тенджера, но лежиш на земята и не можеш да станеш, – ядоса се не на шега Радой.

Извикаха комшийката Запряна, тя работеше като медицинска сестра в болницата в града.

– Ще ти бия една инжекция, – каза Запряна, но иглите ми са малки.

– Давай,  – настоя Радой.

След една седмица, на Стамена целият ѝ крак бе обхванат от болка и тя не можеше да помръдне. Закараха я бързо в града.

– Добре са ти били тази инжекция, – каза лекарят, – но иглата не е стигнала мускула и за това няма никакъв ефект.

Дадоха и някакви лекарства и ѝ биха две инжекции. Баба Стамена се прибра у дома, но не можеше да помръдне по-далече от леглото.

Вечерта дойде да я види брат ѝ. Той я погледна и сърдито и каза:

– От главата си патиш. Децата ти са в чужбина, кой щете гледа? По-добре изпий довечера някаква отрова, та да не тежиш на никого.

Стамена се огорчи и засегна много от думите му. Вечерта взе две бръснарски ножчета и разряза вените си.

Сутринта я намериха припаднала. Малката  ѝ внучка кръстена на нея, държеше ръцете ѝ и плачеше:

– Бабо, какво си направила. Покай се. Самоубийството е грях. Ето виж, Бог те е запазил и кръвта ти  не е изтекла, а се е съсирила.

Старата жена дойде на себе си и разбра каква глупост бе направила. Вдигна ръце си и устата ѝ започнаха тихо едва едва да шепнат:

– Прости ми, Господи, ако не беше Ти, каква голяма глупост щях да направя…..

Баба и внучка се прегърнаха и от радост заплакаха ….

По време на пътешествието си из Италия Робърт Уолис, син на американски милионер, купил от търговец антика от Пиза, скъпоценен пръстен. Той се състоял от две сплетени змии свързани с перла.

Този пръстен принадлежал на княз Люки Каструк, който е живял през 14 век.

Уолис изпратил пръстена на своята годеница 18 годишната Етел Бринг. Девойката много се зарадвала на пръстена и веднага го сложила на ръката си. След няколко дни Етел умряла с явни признаци на отравяне.

Лекарите изследвали причините за внезапната смърт на девойката. Те открили в пръстена малък отвор, от който стърчала игла, чрез която се вливала отровата, скрита в перлата. Иглата била прикрита с восък, който се разтопил от топлината на ръката и иглата убола пръста на девойката, а по нея протекла отровата.

Има много неща в света, които изглежда привлекателно, но по същество са скрита отрова, като наркотици, спирти напитки, хазарт, свободна любов, разврат, …. Дяволът е специалист на такива изделия.

Врагът е много опитен. Той ни връзва с такива мрежи и връзки, които сме готови да приемем с удоволствие. Нечистият дух е изобретателен и многообразен.

Мъдрия увлича с мъдростта, силния със сила, богатия с богатство, благородния с красота, красноречивия с красноречие… Така ние пазим в себе си неговите отровни лъже перли.

Библията казва: „Бъдете трезвени, будни. Противникът ви, дяволът, като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне. Съпротивете се нему, стоейки твърди във вярата, като знаете, че същите страдания се понасят и от братята ви в света“.

Ирина едва позна баба си. Едната страна на лицето ѝ бе силно изкривена, сякаш някой допълнително я бе разтягал. Устата ѝ бе провиснала на една страна, а едното ѝ окото беше полузатворено. Около нея стърчаха тръбички, а в ръката ѝ бе забодена игла.

Така, както я бяха сложили да легне, още по-ясно личеше вдлъбнатия ѝ гръден кош. Главата и стърчеше по неестествен начин на кльощавия ѝ врат.

Възрастната жена изобщо не помръдна, когато Ирина седна до нея. Дори с поглед не реагира, но една от ръцете ѝ леко потрепна.

– Не може да говори, но вчера на два пъти успя да каже името ви, – каза медицинската сестра.

Нещо се стегна в гърдите на Ирина. Тя се страхуваше  да хване баба си за ръка, защото не знаеше дали действието ѝ няма да ѝ причини болка. Ирина бавно приближи пръстите си и докосна ръката на баба си.

– Мама и Стефан идваха ли да я видят? – попита Ирина.

– Никой не е идвал освен съседката ви Галя, – каза сестрата.

„А трябваше да са тук, – помисли си Ирина. – Баба умира. Нима не разбират, че сега трябва да се сложи край на техните дразги и взаимни обвинение“.

Баба ѝ размърда устни.

– Какво? –  Ирина се наведе над нея, за да долови някоя дума.

– Бабо, кажи ми какво искаш, – Ирина неволно бе повишила тон, а това предизвика недоволството на пациентите от околните легла.

Ирина улавяше само някакъв шепнещ, накъсан звук. Възрастната жена се мъчеше да каже нещо.

– Ах…. оо ….ммм, – напъваше се бабата.

– Какво? – Ирина се наведе още по-ниско над нея, ухото ѝ почти докосна устните на баба ѝ.

Очите на бабата леко помръднаха. Те бяха сълзящи, замрежени с лека пелена, но сякаш взрени в лицето на внучката ѝ.

Ирина бе уплашена, но стоеше надвесена над баба си. Тя се опитваше да разбере поне малко.

– …енис, – успя да произнесе възрастна жена.

– Май не знае какво приказва, – обади се една жена от съседното легло.

Сълзите размазаха погледа на Ирина. Стори ѝ се, че слънцето свети по-ярко, а баба ѝ се усмихва.

– Да, бабо, – прошепна Ирина, – още ходя на тенис.

Но днес не бе отишла заради нея. С баба си бяха големи приятелки, Възрастната жена я насърчаваше, когато загубеше някой гейм в повече. Утешаваше я и ѝ казваше:

– Ще успееш, моето момиче, непременно ще победиш.

А сега баба ѝ лежеше в кревата, а Ирина се страхуваше, че за винаги ще я загуби.