В селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.
Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.
Любопитството надделя и Невена попита старата жена:
– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?
– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.
– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.
– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.
– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.
– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.
– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.
– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.
– Той е бил Божий човек, – каза Невена. – Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“
Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.
