Крум бе вдигнал ръцете си и се опитваше да надвика бъбренето на останалите в стаята:

– Чуйте, това, което ви надживее, е най-важното.

– И кое е то? – обадиха се два гласа едновременно.

– Сградите се рушат, – вече по-спокойно заговори Крум. – Документи избледняват, но наследството, само то ще ви надживее.

Повечето го гледаха неразбиращо, за това той продължи:

– Римляните са знаели това. Дълго след като градовете им са били погребани в прах, колоните все още са стояли. Те били изветрели и белязани, но упорито държали земята си.

Е, и? – смръщи вежди, недоволен от обяснението, Симеон.

Отговорът веднага бе даден:

– Това е картината на човек, който живее с мисълта за вечността.

– Изобщо не разбирам на къде биеш, – тръсна глава Тони.

Крум въздъхна и се опита да дообясни:

– Наследството не се гради в големите моменти от живота. То се издълбава ежедневно на невидими места като това, как се отнасяте към жена си, как обучавате синовете си, как се отнасяте към отхвърлените и презрените.

– И какво ще получа от това? – попита Радко.

– Човек с наследство пита: „Какво ще остане, след като съм бил тук?“, – възкликна Крум. – Не ви трябват милион последователи, за да изградите наследство. Нуждаете се от вярност и постоянство, когато никой не ръкопляска. Нужна ви смелостта да вградите в другите това, което светът се опитва да събори.

– Той е прав, – намеси се мълчаливият Симо. – Децата ни могат да забравят какво сме казали, но ще помнят как сме живели. Където и да отидете, ще ви запомнят по това какво сте правили и колко верни сте били.

– Така е, – подкрепи го и Стефан. – Наследството не се измерва в годините, а в това кого сте издигнали, обичали и водили.

– Ако животът ви приключи днес, какво би останало като вашето наследство? – Крум предизвика с този въпрос събралите се към размисъл.

Това бе опустошителен пожар. Причината бе неизправност в електрическото табло.

Лиляна оплакваше трофеите на сина си и му обещаваше:

– Дани, ще ги възстановим.

Но синът оставаше учудващо равнодушен:

– Ако трофеите са най-важните моменти в живота ми, тогава не си струва да живея занапред, – каза той. – Защо да губя време и усилия да си върна миналото? За мен е по-добре да се съсредоточим върху изграждането на бъдещето си?

А баща му добави:

– Има неща и дори хора, които ще трябва да изоставим, ако искаме да продължим напред. Всеки и всичко, което те държи в капана на миналото ограбва бъдещето ти, което Бог иска за теб.

– Така е, – съгласи се Дани, – не можеш да следваш Господа в бъдещето, ако държиш на миналото си.

Бащата се усмихна:

– Твоето минало ще бъде твое бъдеще, докато не събереш смелостта да създадеш ново.

– Смелост? – Дани тръсна глава, неразбирайки баща си.

– По-добре вземи всеки спомен, който продължава да те наранява, цялата болка, цялото съжаление, цялата горчивина и разочарование, извади всички моменти на предателство и всеки провал от сърцето си и ги хвърли в огъня.

– Това ми прилича повече на разрушение,- повдигна вежди Дани.

– Не точно, – кимна с глава бащата, – например не трябва да изгаряш релационните мостове и не действай според стратегията на изгорената земя. Просто бъди сигурен, че правиш правилното нещо по правилния начин. Цени миналото, но живей в настоящето и за бъдещето.

– Пътуване към най-доброто бъдеще…, – Дани въздъхна.

А баща му продължи:

– Това пътуване минава през пещта. Огънят едновременно изковава това, което трябва да станем, и ни освобождава да живеем живота, за който сме създадени.

Когато се събудеше сутрин Кремена изпиваше първата си чаша кафе. Чувстваше се невероятно.

В десет сутринта изпиваше втората чаша кафе. Този път имаше известно оживление, но не толкова, колкото преди.

Следобед, когато децата си лягаха да подремнат, тя изпиваше третата си чаша кафе, но този път нямаше оживление.

– Какво става? – питаше се Кремена. – Нима тялото ми свикна с кафето? Всяка чаша кафе доставя все по-малко и по-малко всеки път.

Кремена се замисли и стигна до следния извод:

– Същото е и с щастието. Всичко, което ни дава оживление от щастие, става все по-малко и по-малко следващия път. Може да е нова кола, нов тоалет или нов приятел. Каквото и да е, свикнали сме с него. Ето защо това, от което се нуждаем, не е щастие, а цел.

Тя въздъхна дълбоко:

– Ще бъдем удовлетворени само ако знаем защо сме тук на тази земя.

За да знаем защо сме тук, трябва да познаваме Бога, който ни е поставил на земята. И това е смисълът на предназначението. То никога не изчезва.

Милан и Милка се разхождаха.

Опиянена от красотата на околността, Милка възторжено възклицаваше:

– Погледни онази плачеща върба, колко е нежна. Полята са покрити с килим от трева. Усещаш ли нежната ласка на стръкчетата по краката си.

– Планетата ни постоянно става мрачна, безплодна и пуста, – мрачно сподели Милан.

– Така ли изглежда земята на твоя живот сива, лишена от истинска красота, радост и щастие? – попита тъжно Милка.

– Да, за съжаление, – отговори Милан.

– Тя е пуста поради отсъствие на любов, – с болка констатира Милка. – Може би е грозна заради белезите на греха и преживяното страдание.

Милан само тежко въздъхна и махна с ръка.

– Ако Бог, чрез силата на Словото Си, е преобразил Планетата Земя в нещо красиво, Той може да направи същото и за теб. Помоли Го за това, – посъветва го Милка.

Милан само вдигна рамене, но същевременно нещо се пречупи в него.

Вероятно е започнало преобразяването му.

Цигулар облечен с бледа тениска, нахлупил на главата си бейзболна шапка, свиреше близо до гарата.

Той едва докосваше с лъка си струните, а се разнасяше прекрасна музика.

Повечето хора преминаваха край него, без да му обръщат внимание. Само една малка част спираха, за да се насладят на поредното парче.

Кой беше той?

Един виртуоз на цигулката, но за повечето това нямаше значение.

Дори, когато изсвири едни от най-трудните цигулкови произведения в света, цигуларят не успя да привлече вниманието на болшинството.

Колко лесно пропускаме чудесата, случващи се пред нас?!

Бог е навсякъде, „изпълва небето и земята“. Той присъства и на най-обикновените места.

Нека държим очите и ушите си отворени, за да Го наблюдаваме и слушаме.