Никола бе навел глава. Той упорито ровеше с върха на обувката си земята и не преставаше да мърмори:

– Ти не знаеш какво ми направи той. Никога няма да му простя ….

Владо го погледна спокойно и попита:

– Съблазнително ли ти изглежда да откажеш прошка на този, който те е наранил? Нима смяташ, че като не му прощаваш имаш някаква власт над него.

Никола изненадано погледна приятеля си, а Владо продължи:

– Всъщност, отказвайки да прощаваме, ние продължаваме да позволяваме на миналите грешките, извършени срещу нас и хората, които са ги извършили да имат власт над нас.

– Но ….

– Когато казваш: „Никога няма да му простя“, ти отново преживяваш болката и утвърждаваш нейното място в паметта си. Исус не е умрял, за да живеем поробени от миналото. Той понесе всичко лошо направено на нас и от нас, за да можем да живеем пълноценно и свободно.

Никола бе навел глава, но в него всичко все още се бунтуваше.

– Ключът да можем да простим на онези, които са ни оскърбили, – добави Владо, – е да погледнем към кръста. С негова помощта ние разпознаваме колко голям е грехът ни и колко много е струвало на Бог – животът на Неговия Син! – за да ни го прости. Когато осъзнаем колко много ни е простено виждаме, че можем да дадем прошка на онези, които са ни наранили.

Владо усещаше, че приятелят му упорства и не иска да вникне в това, което му казва. За това прибави:

– Не ме разбирай погрешно. Прошката не означава да пренебрегнеш или отричате насилственото поведение спрямо теб. Не трябва да си затваряме очите за греха. Бог изравни справедливостта за всички наши грешки спрямо невинния Си Син.

Никола гледаше приятеля си с надежда, която си проправяше път към сърцето му.

– Целият гняв за злото, което ти е причинено се изля върху Исус на кръста, – Продължи развълнувано Владо. – Когато разбереш това, ти ще можеш да простиш. Прощавайки ще можеш да благословиш. По този начин се изживява Евангелието за разширяване на благодатта към онези, които не я заслужават.

Никола се бе успокоил. Очите му искряха. Той бе осъзнал какво трябва да направи.

Закупи бай Манол още малко парче земя и го прибави към не малкия си двор. Имота с къщата приписа на дъщеря си Дена.

Тя живееше в града, но често навестяваше баща си. В договора бе отбелязано, че бай Манол ще живее в тази къща и ще използва двора докато е жив нищо, че всичко това се водеше вече собственост на дъщеря му.

На Дена и бяха писнали зеленчуците и животните, които гледаше старецът. Животните бързо разкара, но остави баща си да работи двора и да засажда чушки, домати, … Нали и тя трябваше нещо да отмъкне към града.

Мечтаеше си Дена:

– Отиде ли си татко, само трева ще има тук и ще си направя в двора басейн. Кой ще ти сади и копа?!

Да, но новото парче земя бе оградено с някаква ръждива телена мрежа. От там дечурлига и някои „по-предприемчиви“ хора прескачаха и си вземаха, каквото им харесва от двора.

Едно лято дядо Манол реши:

– Ще съборя старата ограда. Ще махна тела. А с камъните от стария дувар, ще оградя новото място.

То добре, но и годините му не бяха малко. Не бе грохнал като някои свои връстници, чувстваше се още силен. А той рече ли нещо не отстъпваше.

Купи пепелина, старецът извади камъните от старата ограда и започна да зида.

Дойде зет му Киро, да му помага. Млад, млад, ама не издържаше колкото стареца. Гледаше, често да си почива и ако може малко да избяга от работата.

Както и да е, двамата заработиха усилено. Бай Манол едва вървеше, умората си казваше думата, но не се отказваше лесно.

Една привечер беше останало малко от разтвора и трябваше да се пренесе от другата страна, за да я довършат.

Старецът напълни две кофи и когато реши да ги понесе, Киро го спря:

– Дядо, едва вървиш, това е тежко за теб. Ще се осакатиш. Вземи по-малко.

– Едва вървя, няма да се връщам два пъти.

Киро без да мисли грабна кофите и ги понесе. Разстоянието не бе голямо, само два метра, но когато стигна другия край на оградата, където щяха да довършват, се секна. Кръста го сряза и той потърси някъде да се облегне. Болката едва се търпеше.

Залежа се Киро. Няколко седмици не можеше да стане от леглото, но това му беше за урок.

„В каквото съдиш другиго, с него осъждаш себе си, понеже, ти който съдиш, вършиш същото“.

Струйки вода пробиха земята и се образуваха два прекрасни извора.

Наоколо дървета, храсти, птици и животни ги приветстваха и шепнеха за тях:

– Колко са красиви.

– Водата им е чиста и бистра.

Старият дъб се огледа във тях и им каза:

– Пред вас се отварят две възможности.

Изворчетата, които шумоляха и буйно изразяваха възторга си от посрещането, се смълчаха и се заслушаха във вековния глас на старото дърво.

Листата на дъба зашумоляха, а от ствола му се изтръгна загрижена въздишка.

– За вас сега има два пътя, – обърна се той към изворчетата. – Може да станете по-дълбоки, но по-малки или да бъдете големи покривайки големи площи от земята.

Едното от изворчетата веднага се обади:

– Ще се разширя и ще стана голямо, така че птиците да ме виждат от високо.

– Бих искало, – прошепна другото, – да запазя водата си чиста, така че, който пие от мен да утолява жаждата си.

– Че кой ще те види, когато си толкова малко? Ще се загубиш из тези шубраците, – присмяло се първото изворче. Те ще дойдат при мен, защото ще се виждам отдалече.

Минаха години.

Водите на първото изворче се разляха и покриха големи пространства от земята. Не беше трудно да бъде намерено.

Водата на второто си проби път в една огромна скала и излизайки през една пукнатина искреше от чистота. Слънчевите лъчи радостно се отразяваха в него, но водните му струи оставаха почти незабележими в гъстата зеленина.

Дойдоха лоши времена. Настана суша.

Образувалото се голямото езеро започна да губи водите си. От него започна да се носи смрад. Водата му стана зеленикава и слузеста. Никой не искаше да го погледне.

А малкото изворче, под лъчите на светлината стана още по-красиво, прозрачно и чисто. И въпреки че бе малко всички искаха от освежаващата му влага.

Така Истина разкрива скритите помисли на човека. И ако те са зли, се открива неговото загниване и умъртвяване.

Погледнете към Бога, Който може да ви очисти и ви направи полезни и плодотворни.

Тежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.

Един ден тя си каза:

– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..

И тръгна по прашния път без цел и посока.

Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.

– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.

Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:

– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.

– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.

– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.

– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.

– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.

– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.

– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.

Марта прехапа устни и замълча.

– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?

Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!

Днес едни са цинично безгрижни, а други яростно обвиняващи. За много хора няма значение каква е властта и от кого ще се упражнява тя.

В кръчмата обикновено  беше шумно, но днес само една – две маси бяха заети.

Бай Матьо, отскоро си бе оправил положението. Причисляваха го към „много имащите“. Днес той седеше на една маса с Трифон и  двамата бистриха политиката.

– Държавата ни ей тъй ще си погине, – отбеляза загрижено бай Матьо.

– Като свърши голяма работа, – с безразличие откликна Трифон, – Какво толкова? Който и да дойде и на него ще плащам данъците си.

– Знаеш ли приказката за кьоравия стопанин? – тупна с длан по коляното си бай Матьо и се засмя.

– Не се сещам за тая, – почеса се по главата Трифон. – Я ми я кажи.

Бай Матьо се настани по-удобно на стола и започна да разказва:

– Един човек кьорав с едното око си закупил нива. Отишъл да я види. Турил ръце на кръста и попитал нивата: „Познаваш ли кой е сега господарят ти?“ “ Как да го не зная? – отговорила нивата. – Ти си 120-я стопанин и отгоре на всичко си с едно око“.

– Е, нищо не разбрах, – повдигна рамене и изкриви устата си Трифон.

– Ти си млад човек, – започна да го наставлява бай Матьо, – учи се да слушаш и разумяваш.

– Добре де, какво искаш да ми кажеш? – попита Трифон.

– Земята господар няма, – наблегна бай Матьо. – Днес е моя, утре може да е и твоя. Та, който я притежава, той взима всичко от нея.

– Е, па …., – Трифон нахлупи каскета си и стана да си върви.

“ Такъв ли е народът ни? – помисли си бай Матьо като гледаше след младия мъж, който напускаше кръчмата. – Нима трябва да се примирява с всичко, което дойде на главата му. Ей го, на тоя изобщо му не пука, кой ще го ограбва и изтребва“.