Двамата Петър и Симо бяха големи приятели. Те се бяха захванали с трудно осъществима, но не и невъзможна задача за тях. Засаждаха дръвчета в една пустош близо до домовете им.

Петър от 10 години нищо не виждаше. Той бе загубил зрението си при авария в завода, където работеше.

Симо бе останал без ръцете си като дете. Бе го затиснало голямо дърво. Остана жив, но му отрязаха ръцете.

Всеки ден Петър се качваше на гърба на приятеля си и така двамата преминаваха реката, която се намираше до пустото място.

Като пристигнеха, Симо подаваше лопатата с краката си, преди Петър да постави кофата на прът между бузата и рамото на приятеля си.

Докато единият копаеше, другият поливаше. Така двамата засаждаха дръвчетата. Вече бяха посадили около 2000.

Симо се усмихваше и казваше на другите, които се учудваха на работата им:

– Като работим заедно, не се чувстваме инвалиди.

– Двамата сме в един отбор, – допълваше Петър.

Всеки от нас играе определена роля като християнин. Комбинирайки силите си можем много повече да допринесем за Божието царство.

Утро. Слънцето весело надничаше между облаците.

Многобройни и напрегнати задачи очакваха Веселин. Той се бе привел като състезател на старта, готов след сигнала веднага да се изстреля напред.

Тежко и непосилно време бе. Но динамиката на ежедневието тласкаше бързо Веселин напред.

Тих глас му прошепна:

– Обуздай порива си да се втурнеш презглава, за да изпълниш задълженията си през този ден. Започни го насаме с Мен, така ще успяваш във всичко.

Веселен пренебрегна или не чу гласа.

Мислите му бяха заети със задачите, които му предстояха. Нищо не търпеше отлагане. Той бе свикнал на тази трескава надпревара.

Тихият глас отново поде:

– Само Аз зная какво ще ти се случи, защото Аз съм режисирал обстоятелствата за деня ти.

На Веселин му се стори или сякаш долови нещо, но си каза:

– Нямам време за глупости. Чакат ме. Трябва да бързам.

Тихият глас отново се опита да му подскаже най-доброто, което можеше да направи:

– Ако не си екипирана за днешния ден, ще се измориш и обезсърчиш. Отпусни се в Мен, докато те подготвям за поредните предизвикателства на света.

Но Веселин вече тичаше по стълбите надолу. Асансьорът бе зает, а за него всяка минута е ценна.

За къде бързаше този млад човек? Нима този стремглавост щеше да му помогне повече от общуването с Твореца?

Горещините започнаха, но какво може друго да се очаква. нали скоро почва жътвата.

Незаетите с работа се криеха в домовете си или под сенките.

Зарко и Живко излязоха в близката гора. Там бе прохладно и зноя не се усещаше.

Разходка без разговори не е пълноценен излет. Общението открива нови хоризонти и дава повод за нови размисли.

Живко и Зарко, не бяха от мълчаливите. И двамата бяха общителни.

– Виж Ганчо е много способен в работата си, отбеляза Зарко, – но вечно е недоволен от това, което прави.

– Това е защото не постига нищо по начина, по който го желае, – наблегна като на древна истина Живко. – Това не е по силите му.

– Чух, че околните му завиждат и за това му пречат. Вероятно за това не сполучва.

– Човешките грижи и проблеми край нямат, – махна с ръка Живко.

– Когато бях млад, – усмихна се подкупващо Зарко, – се бях нагърбил със задачата, да помагам на всички да решат проблемите си. И претърпях пълен крах.

– Тогава си бил още зелен, но право да си кажа трудно можеш да поправиш подлеца и престъпника. По-добре се радвай на това, което имаш и остави лошите неща да преминат покрай теб.

– Ясно, – заключи Зарко, – трябва да си живея мирно, но тогава всичко, което се случва около мен ще ми се струва безсмислено.

– Не скърби, когато ти се случва нещо лошо. Ако трябва да направиш добро, направи го според силите си, а останалото остави на Бога.

– А ако се опитам да изправя кривиците и да се преборя със злото? – попита нерешително Зарко.

– Тогава ще си причиниш само болка и мъка. Това е все едно да препречиш бързо течаща река с голи ръце, но Този, Който е създал всичко, здраво го държи в десницата си.

Щеше да захладее малко чак привечер, но двамата решиха да се прибират. Всеки от тях се чувстваше отговорен за задълженията, които бе поел в дома си.

Рано сутринта Катя и Павел тихо се съвещаваха, над няколко листа изписани с дребен почерк.

От днес започна работата им като помощници на директора.

Бе им зададена задача:

– От тези листове, – бе казал директорът, – трябва кратко и ясно да извадите съобщенията предназначени за нашето училище. Учениците не обичат многословието и се дразнят ако нещо не са разбрали. Затова постарайте се съучениците ви да разберат точно нещата.

Това не се оказа много лесно за младите помощници. Дори ги изнерви допълнително и ги поизпоти.

На помощ им дойде учителката по литература в горните класове. Тя леко ги поведе и те успешно оформиха изреченията.

До тук добре, но се появи ново препятствие.

Извадения текст, трябваше да се прочете ясно и гладко.

– О, това не е за мен, – Катя веднага се дръпна назад.

Павел бе притеснен. Едно е да четеш на дядо си вестник или на по-малкия си брат приказка, но тук те слуша цялото училище.

Павел взе листа и започна да се упражнява. От време на време запъваше и пак почваше от начало.

Наближаваше и времето за четенето по микрофона. Катя показа на Павел, че му стиска палци и се отдръпна.

Включиха микрофона. Буквите заиграха пред очите на момчето и дори се сляха. Павел едва не припадна.

Тогава усети една силна ръка върху рамото си и чу окуражителен мъжки глас:

– Смело, момчето ми. Ще успееш. Само не се страхувай.

И Павел започна. Не направи нито една грешка, а гласът му звучеше уверено.

Когато всичко свърши, той се строполи на стола.

– Много добре беше, – дотича до него Катя и го прегърна.

До края на деня двамата помощници трябваше да се срещнат с различни ученици и да разрешат проблемите им, но и това не се оказа толкова лесно.

Приключили работата си Павел и Катя обезсърчени и много изморени се готвеха да напуснат директорския кабинет.

Точно тогава влезе директорът и ги покани да седнат.

– Е, как мина първият ви ден като мои помощници?

Катя бе навела глава и не смееше да погледне никого.

– Провалихме се, – изпъшка Павел. – Добре, че останалите учители се намесваха та ни помагаха.

– Тук всички си помагаме, – уточни директорът. – За това и успяваме.

– Ние мислехме, че е толкова лесно …… – и Катя се разплака.

– Има още много да учим преди да предявим претенции да станем ваши помощници, – тъжно каза Павел.

– За учене, всеки се учи, – весело отвърна директорът. – Дори и ние въпреки, че според вас сме толкова големи, продължаваме да се учим. Не се отчайвайте. В живота има и такива дни, но те ни подготвят и оформят за нещо по-хубаво.

– Благодаря ви, – очите на Павел светнаха. – Нищо в живота не се постига лесно. Това са ми го казвали не един път в в къщи. Чувал съм го десетки пъти, но до сега не съм го разбирал.

– Каня ви да идвате по-често и да ни помагате, – усмихна се директорът. – Има какво да научим от вас. Бяхте инициативни, не се отказвайте толкова лесно.

– Ще дойдем пак, – казаха в един глас Катя и Павел.

Излязоха от кабинета на директора, но вече не бяха омърлушени. Сега имаха явна цел.

Човек рядко спира, поне за малко, за да направим пълна инвентаризация на живота си. Обикновено е твърде зает за това.

Така бе и със Стефан. Той бързо преминаваше от една задача на друга. Понякога бе доста разсеян, приспиван от модерните технологични устройства, които крадяха прекалено много от времето и вниманието му.

И изведнъж … настана затишие и се възцари принудителна почивка. И то не каква да е, а със затваряне в домовете.

В тези дни Стефан откри следното:

– Всичките ми амбиции, постижения, хобита, работа и стандарт на живота нямат толкова голямо значение, колкото им придавах. А аз си ги поставях за основни.

До сега не се бе замислял сериозно над въпроса:

– Какво значение имат хората в живота ни и Суверенният Цар, който отговаря за Вселената?

В тези дни на изолация, когато Стефан почти бездействаше, откри какво наистина има значение.

Загуба на някои от близките, изпадането в депресия, дните изпълнени с безпокойство, плюс раните от минали години бяха неоспорими факти.

Стефан не желаеше да си сложи маската на лицемерието и да каже:

– Добре съм.

Той призна болката и притесненията си и се намериха хора, които резонираха проблемите му.

Едва сега той можеше без предразсъдъци да признае своите слабости.

Именно в дните, когато му се случваше най-лошия сценарий, Стефан обърна поглед към трона на благодатта. Там го срещна Исус, Който му вдъхна надежда.

Страданието може да е неизбежно, но то внася яснота, за да ни приближи до Христос и да задълбочи общението ни с Него.