В началото на годината, учителката даде следната задача на учениците:

– Напишете есе за връщането ви в клас.

Мадлен написа:

„Ваканциите са хубави, но добре е, че се връщаме в училище. Няма нищо по-хубаво от това да очаквам с нетърпение нова учебна година, в която ще разширим знанията си“.

Учителката хареса много нейното есе и го похвали.

Мадлен се усмихна, а след това се обърна към съученика си Борис и тихо му прошепна:

– Така научаваме, какво се харесва не само в училище, но и на пазара. Глупаво е ако това не се използва.

Искреността и истината трябва да бъдат свързани, но историята на човечеството е осеяна с послания, не толкова правдиви, но звучащи добре.

Всеки ден се сблъскваме с хора, които наблюдават живота ни, за да видят дали живеем това, в което вярваме.

За това нека следваме Христос с истина и искреност.

Станка имаше доста проблеми с един човек. Успя да се откъсне от него, но болката остана.

За да забрави всичко случило се, Станка започна да се опитва чужди рани и грешки да лекува. Стараеше се да изобличава всяка несправедливост.

Опитваше се да реформира онези, които обича, а също така и световната система.

Ревността ѝ да оправи всичко друго около себе си, подчертаваше само едно. Тя не искаше да признае, че е безсилна да го направи.

Един ден нейната приятелка Донка я скастри:

– Да, светът не е такъв, какъвто трябва да бъде, но когато тръгваме да го спасяваме, поемаме ролята на Бог.

– Изобщо не съм си помисляла такова нещо, – изрази доста бурно несъгласието си Станка.

– Разбери, – заканително размаха пръст Донка, – ако се нагърбваш с такива грандиозни задачи, ти постоянно ще бъдеш заета и няма да ти остане време и енергия да се справиш със собствените си проблеми.

– И, какво? Да скръстя ръце и да чакам Бог да оправя нещата ли? – заядливо попита Станка.

– Ние сме безсилни да вършим Неговата работа, – каза спокойно Донка, – но като се съсредоточим върху собственото си възстановяване, оправяйки себе си вместо всички останали, тогава ще бъдем по-ефективни да помагаме на другите.

Ако се опитваме да оправим света, преди да помогнем на себе си и той и ние ще се чувстваме зле.

Двамата Петър и Симо бяха големи приятели. Те се бяха захванали с трудно осъществима, но не и невъзможна задача за тях. Засаждаха дръвчета в една пустош близо до домовете им.

Петър от 10 години нищо не виждаше. Той бе загубил зрението си при авария в завода, където работеше.

Симо бе останал без ръцете си като дете. Бе го затиснало голямо дърво. Остана жив, но му отрязаха ръцете.

Всеки ден Петър се качваше на гърба на приятеля си и така двамата преминаваха реката, която се намираше до пустото място.

Като пристигнеха, Симо подаваше лопатата с краката си, преди Петър да постави кофата на прът между бузата и рамото на приятеля си.

Докато единият копаеше, другият поливаше. Така двамата засаждаха дръвчетата. Вече бяха посадили около 2000.

Симо се усмихваше и казваше на другите, които се учудваха на работата им:

– Като работим заедно, не се чувстваме инвалиди.

– Двамата сме в един отбор, – допълваше Петър.

Всеки от нас играе определена роля като християнин. Комбинирайки силите си можем много повече да допринесем за Божието царство.

Утро. Слънцето весело надничаше между облаците.

Многобройни и напрегнати задачи очакваха Веселин. Той се бе привел като състезател на старта, готов след сигнала веднага да се изстреля напред.

Тежко и непосилно време бе. Но динамиката на ежедневието тласкаше бързо Веселин напред.

Тих глас му прошепна:

– Обуздай порива си да се втурнеш презглава, за да изпълниш задълженията си през този ден. Започни го насаме с Мен, така ще успяваш във всичко.

Веселен пренебрегна или не чу гласа.

Мислите му бяха заети със задачите, които му предстояха. Нищо не търпеше отлагане. Той бе свикнал на тази трескава надпревара.

Тихият глас отново поде:

– Само Аз зная какво ще ти се случи, защото Аз съм режисирал обстоятелствата за деня ти.

На Веселин му се стори или сякаш долови нещо, но си каза:

– Нямам време за глупости. Чакат ме. Трябва да бързам.

Тихият глас отново се опита да му подскаже най-доброто, което можеше да направи:

– Ако не си екипирана за днешния ден, ще се измориш и обезсърчиш. Отпусни се в Мен, докато те подготвям за поредните предизвикателства на света.

Но Веселин вече тичаше по стълбите надолу. Асансьорът бе зает, а за него всяка минута е ценна.

За къде бързаше този млад човек? Нима този стремглавост щеше да му помогне повече от общуването с Твореца?

Горещините започнаха, но какво може друго да се очаква. нали скоро почва жътвата.

Незаетите с работа се криеха в домовете си или под сенките.

Зарко и Живко излязоха в близката гора. Там бе прохладно и зноя не се усещаше.

Разходка без разговори не е пълноценен излет. Общението открива нови хоризонти и дава повод за нови размисли.

Живко и Зарко, не бяха от мълчаливите. И двамата бяха общителни.

– Виж Ганчо е много способен в работата си, отбеляза Зарко, – но вечно е недоволен от това, което прави.

– Това е защото не постига нищо по начина, по който го желае, – наблегна като на древна истина Живко. – Това не е по силите му.

– Чух, че околните му завиждат и за това му пречат. Вероятно за това не сполучва.

– Човешките грижи и проблеми край нямат, – махна с ръка Живко.

– Когато бях млад, – усмихна се подкупващо Зарко, – се бях нагърбил със задачата, да помагам на всички да решат проблемите си. И претърпях пълен крах.

– Тогава си бил още зелен, но право да си кажа трудно можеш да поправиш подлеца и престъпника. По-добре се радвай на това, което имаш и остави лошите неща да преминат покрай теб.

– Ясно, – заключи Зарко, – трябва да си живея мирно, но тогава всичко, което се случва около мен ще ми се струва безсмислено.

– Не скърби, когато ти се случва нещо лошо. Ако трябва да направиш добро, направи го според силите си, а останалото остави на Бога.

– А ако се опитам да изправя кривиците и да се преборя със злото? – попита нерешително Зарко.

– Тогава ще си причиниш само болка и мъка. Това е все едно да препречиш бързо течаща река с голи ръце, но Този, Който е създал всичко, здраво го държи в десницата си.

Щеше да захладее малко чак привечер, но двамата решиха да се прибират. Всеки от тях се чувстваше отговорен за задълженията, които бе поел в дома си.