Нощта отдавна бе притихнала над земята. Гаснеха и последните светлини в прозорците. Студът намерил терен да се развихри, скова всичко и дъждът се превърна в сняг.

Методи лежеше в леглото, но не можеше да заспи. Спомените го връхлитаха един след друг.

Чу баща си как го съветваше:

– Преди да си легнеш благодари.

– За какво да благодаря, в последно време само неприятности, загуби и злополуки? – възпротиви се Методи.

Той чу отново спокойния глас на баща си:

– Благодари, че имаш дом, какво да ядеш, къде да легнеш, че имаш приятел …..

– Какво толкова, това на всеки се полага, – възрази Методи.

Неумолимият глас от спомените продължи:

– Благодари, че виждаш светлината, защото много са лишени от зрение и не я виждат. Благодарен бъди, че чуваш, за това са необходими здрави уши. Имаш два крака, с които ходиш, където искаш, но много са приковани към инвалидния стол или безжизнено лежат в кревата, вперили поглед в тавана.

– Животът е пълна бъркотия и не всичко става както го желая …… , – недоволството на Методи се превърна в мърморене.

– Спри и оцени това, което е сега и тук. И преди да затвориш очи и да потънеш в царството на сънищата кажи: „Благодаря ти , Боже!“

– Да, прав си. Всичко идва от Него, – тихо прошепна Методи. – Благодаря ти Господи!

Дядо Горо и чичо Стамен седяха в малката кръчма на селото, надигаха от време на време чашите си и притиснати от живота споделяха мъките си:

– Цял живот съм се борил и за какво? – въздъхна тежко дядо Горо.

– Като си направя равносметка, излизам все на загуба, – добави тъжно чичо Стамен.

– Повече съм бил болен, по-малко съм бил добре, – започна да изброява стареца, като свиваше пръстите си на дясната ръка. – Повече съм бил уморен и вечно не отпочинал. Почти винаги тъжен и рядко щастлив.

– Колко пъти се бил побеждаван и много малко успешен, – допълни чичо Стамен. – Повече съм се чувствал празен , отколкото доволен…..

– Какво друго да очакваме освен смъртта и студеният гроб? – смръщи вежди дядо Горо.

Към масата се приближи Камен. Той бе млад човек, в разцвета на силите си. Камен бе дочул част от разговора на двамата мъже, за това отиде при тях. Искаше му се малко да ги разведри:

– Какво сте се омърлушили? – усмихна се младият човек. – Погледнете нагоре. Независимо от обстоятелствата можем да гледаме към небето. Там е подготвен дом за мен и за вас …..

Двамата мъже леко се усмихнаха, а дядо Горо заклати глава:

– Така е, момче, надеждата ни е само в Господа!

Баскетболният женски отбор дойде да участва в поредни турнир. Но там ги очакваше голяма изненада.

– Вижте, – насочи вниманието на другите от отбора Слава, – Те носят също като нас тъмносини фланелки. Как ще се различаваме, когато играем с тях?

Това внесе смут в отбора. Нямаха време да променят спортното си облекло, за това се съгласиха и така да играят, но това доведе до загубата им.

Дойдохме на този свят облени от вонята на греха на Адам, но я покрихме със собствените си грехове.

Не позволявай на сатана да те посочи и се присмее на миризливите ти и мръсни дрехи.

Дори, когато крещи:

– Той е дисквалифициран! Играта приключи! С тебе е свършено!

Знай, че Бог ще отнеме мръсната ти дреха и ще замени с бяла.

Ако останем в старите си и мръсни дрипи, ще загубим играта на живота, но ако се отвратим от греха си и се обърнем към Исус……

Той ще ни облече със Своята правда.

Време е да проверим какво носим!?

Слънцето се усмихваше приветливо на небосклона. Топлината му радваше всичко живо. Птиците весело пееха, а треви и цветя надигаха глави, търсейки жадно лъчите му.

Младен седеше до дядо си на припек в двора. Той бе неуморен в задаването на въпроси и сега не оставяше дядо си намира.

– Дядо, кога човек научава най-много за Бога? Навярно когато му е хубаво, весело и спокойно?

– Не, – засмя се старецът, – много се заблуждаваш, ако смяташ, че такова време е най-подходящо за това.

– Тогава кога? – Любопитното носле на малчугана щръкна нагоре.

– Когато ти е най-трудно, връхлитат те неприятни изненади, а силите ти са на предела, – въздъхна тежко дядото. – Всяка беда в този свят, независимо дали това е нечия смърт, заболяване или тежка загуба, ще пробуди у човека нещо, което той не е подозирал, че го има.

Младен смръщи вежди като възрастен, докоснат от голяма мъка и печал.

– Ако си седим на спокойствие, – засмя се старецът, – изобщо няма да съзрем в „тъмнината“ скритите съкровища, които са предназначени за нас.

– Да, но това ще наруши мира ни, – вметна набързо Младен.

– В присъствието на Бога, всеки от нас усеща мръсотията и нечистотата, забързаността на обърканото ежедневие, интереса към материалното облагодетелстване, което не може да не го изкара от привидното му равновесие.

– Тогава мирът не е добър, – констатира Младен.

– Зависи, – наклони леко глава на една страна старецът. – Когато в света кажат: „Мир и безопасност! Тогава ще ги постигне внезапно погубление“, а Господ на Мира ни „дава мир всякога и всякак“, защото само „Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ни и мислите ви в Христа Исуса“.

Здравко бе обикновен дърводелец. Жена му почина при раждането на дъщеря им Вера и вече десет години той се грижеше сам за детето си.

Един ден Вера сериозно заболя. Извикаха лекар, който след прегледа тъжно погледна Здравко и с болка каза:

– Тя има рак. Трябва да ѝ направим операция.

– Ще намеря пари за това, не се притеснявайте, – заяви Здравко.

Той бе готов всичко да направи за детето си, нали само то му остана.

Здравко заложи дома си срещу сумата необходима за операцията на дъщеря му.

Казват, че бедата не идва сама.

Вера не издържа и почина на операционната маса.

За Здравко настъпиха тежки дни. Той не можеше вече да работи и кредиторите отнеха дома му.

Нещастен, самотен и обезкуражен Здравко седна в мразовитата утрин на тротоара и протегна ръка към малцината минаващи край него.

Подминаваха го. Не му обръщаха внимание или се правеха, че не го забелязват.

Наоколо светеха хиляди празнични светлини. Чуваше се смях и радостна глъч. Хората празнуваха.

А Здравко седеше превит на тротоара, протегнал замръзналата си ръка напред. Той вече не усещаше тялото си. Унасяше се, очите му се притваряха, а сънят го мамеше в прегръдките си.

– Чичко, – Здравко едва долови детски глас, – лошо ли ви е?

Той не можеше да се помръдне. Опита се да каже нещо, но устните му бяха като запечатани.

Изведнъж усети как здрави и яки ръце го поеха и го понесоха нанякъде.

Когато се събуди, той се намери в топло легло. Мътният му поглед различи светлинки на украсената малка елха в стаята.

– Къде съм? – попита изумен Здравко.

Над него се надвеси дружелюбно усмихната жена, която спокойно му каза:

– За сега почивайте и не се притеснявайте. Искате ли малко да хапнете? А може би желаете да пийнете нещо?

– Не, благодаря, – глухо отвърна Здравко и отново заспа.

Когато се посъвзе, той разбра, че са го намерили премръзнал на улицата и веднага са повикали лекар, след което са го пренесли наблизо в едно жилище.

Здравко плачейки разказа за загубата на дъщеря си, работата и дома си.

– Не се вълнувайте, – опита се да го успокой жената, която го бе приютила, – Бог ви обича и ще се погрижи за вас.

– Бог ли? …., – неуверено започна Здравко, но не продължи.

„Къде беше Той, когато умря моята скъпа Ана? – бунтуваше се в мислите си той. – Защо не помогна на дъщеря ми да се отърве от рака?“

Здравко безропотно наведе очи, какво можеше да каже на тези добри хора?

Благодетелите му разказаха за него в църквата и хората пожелаха да помогнат на този нещастен човек. Даряваха средства и успяха да му върнат дома, но това не бе всичко.

Душата на този човек бе наранена. Той се нуждаеше от утеха и много любов. Доста хора от църквата жертваха от времето си за Здравко. Разговаряха с него и му помагаха с каквото могат.

Измина една година от тогава.

Здравко се възстанови. Погледът му се измени.  На лицето му постоянно грееше усмивка. Той редовно обикаляше улиците и разговаряше с бездомниците. Опитваше се по всякакъв начин да помогне на тези хора, но най-вече се стараеше да приемат дара на Христос – спасението.