Пена клатеше глава:

– Често се чудя дали животът ми в комфорт не е по-скоро пречка за християнската зрялост, отколкото помощ или благословия?!

Приятелката ѝ Галя я погледна изпитателно:

– Разбира се, не трябва лекомислено да гледаме на безопасността, сигурността или трите хранения на ден. Знам, че това са благословии, за които безброй мъже, жени и деца по света копнеят и се моля да ги имат.

– И все пак, липсата на изпитания, ме затруднява да бъда свързана с толкова много от Новия завет и героите на вярата, – сбърчи нос Пена.

– Ако нашата вяра изисква малко, тя има малко значение, – отбеляза Галя.

– Ето, – въздъхна дълбоко Пена, – Христос ни кани да дойдем и да умрем, да го последваме по пътя на кръста, и макар че за мнозина в съвременния свят това може да не изглежда като изключително физическо страдание или изпитания, поканата е не по-малко реална.

– По-скоро трябва да си зададем въпроса, – Галя повдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Вярата ни в Христос някога променила ли е живота ни до такава степен, че доброволно и съзнателно да сме си отворили място, където да рискуваме, заради другите?

– Искаш да кажеш, дали сме достатъчно жертвоготовни по начин, която ни струва нещо ? Мисля, че в противен случай сме в беда, – уточни Пена.

А Галя прибави:

– Само защото е възможно да се избегнат тези ситуации в нашата съвременна епоха, не означава, че е мъдро или вярно.

– Всъщност, – Пена повдигна вежди, – все повече се убеждавам, че трябва активно и целенасочено да търсим начини да излезем от зоната си на комфорт и да се отдадем за другите в името на Исус Христос, защото това е единственият живот, който наистина си струва да се живее.

Заваля, а Генади не си бе взел чадър. Той бе облякъл най-новите си дрехи и сега му бе неприятно да ги намокри.

Дъждът се засили. Истински порой. Улиците станаха реки.

Генади потърси място къде да се скрие.

Вратата на най-близката сграда бе заключена. Отиде под един навес, но той прокапваше.

Огледа се внимателно и видя едно малко заведение. Бързо изтича до него и влезе.

Вътре бе пълно. Мнозина бяха намерили защита там от пороя.

– Колко е задушно и мрачно тук, – отбеляза Генади, – но поне съм на сухо.

Той седна на единствения празен стол и се замисли:

„Животът ни предлага толкова много кризисни ситуации, които не сме очаквали. Тогава търсим, къде да се подслоним и скрием. Често ми се е случвало да смятам, че не мога да избегна такава ситуация“.

Баща му го съветваше:

– В такъв момент имаш нужда от мъдър съвет, който да ти помогне да се измъкнеш от кризата.

– Е, да, – засмя се на себе си Генади. – Всички имаме нужда от място, където да се чувстваме обичани и защитени.

Генади си спомни думите на приятеля си Симеон:

– Да намериш убежище означава да си в безопасност, защитен от преследване или трудности. Бог предлага напътствие, утеха, мир и радост, когато Го търсим в трудните си периоди. Само в Него можем да намерим защита и решение на нашите проблеми.

– Бог ме е водил към това заведение, – констатира Генади. – Макар и да не е по моя вкус, все пак не съм под дъжда.

След като се освободи от смъртната си обвивка Калоян трябваше да се яви на отчет пред Бога.

Нареди се на една дълга опашка. Хубавото бе, че поне можеше да обмисли какво точно да каже.

Той видя Димо и въздъхна:

– Не мога да кажа, че като него съм организирал празненства за недъгави деца.

Калоян се огледа и забеляза Атанас:

– О, този се е борил против трафика на хора нещо, с което не мога да се похваля.

От Виктор го деляха двама човека.

– Него са го слушали по телевизията. Мощно проповядваше, харесваше ми как говореше, – Калоян се наклони малко напред, за да го види по-добре.

Той пристъпваше бавно с опашката напред и отчаяно се мъчеше да си спомни нещо положително в живота си:

– Не съм се грижил за възрастни и болни от рак. Не съм ходил на мисионерски пътувания, за да кръстя мнозина. …. Ох, какво изобщо съм правил?

Наближаваше реда му. Калоян се тресеше от страх.

– Какво мога да кажа? ….

Обърна се.

Зад него бе известен проповедник на Божието Слово, който му се усмихна:

– По-спокойно, не се вълнувайте толкова. Всичко ще мине добре.

Още малко и идваше неговия ред. Паниката му бе голяма.

Изведнъж Калоян се събуди в леглото. Той бе целия облян в пот.

– Слава Богу, че това бе само сън, – каза си той. – Трябва да се заема сериозно и да следвам Господа неотклонно.

Тихомир бе поставил предизвикателно ръце на кръста си:

– Малине, имаш ли достатъчно смелост в избора си да спреш?

– Какво да спра? -тръсна глава Малин.

– Например, да затвориш лаптопа, дори ако не си свършил работата по него. Или да не обръщаш внимание на телефона си по време на вечеря. Просто да си кажеш: „Не сега“, когато всичко около теб казва: „Побързай, няма време“.

Малин повдигна едната си вежда:

– Да живееш“с достатъчно време“ е впечатляващо.

– Бог ти е дал двадесет и четири час в денонощието, – намръщи се Тихомир, – но Той не е искал да ги запълниш с работа за двадесет и пет.

Малин само вдигна рамене.

– Присъствието е по-важно от продуктивността. Твоята стойност не се измерва с резултатите ти, – започна да поучава Тихомир. – Помни, че Бог е много по-заинтересован от това в кого се превръщаш, отколкото колко постигаш.

– Звучи ми като клише, – присмехулно подметна Малин.

– Този вид живот не изглежда еднакво за всички. Но под детайлите, той винаги започва на едно и също място.

– Едно и също място?! – повтори като ехо Малин.

– Начина на почивка. Доброволно освобождаване от резултатите и тихо решение да вървиш в крак с Духа, вместо да бързаш напред.

Малин сбърчи нос.

Тихомир продължи настървено:

– Исус живя така. Той ходеше, чакаше, оттегляше се и слушаше. Само за три години публично служение, без бързане, самореклама или борба, той завърши най-великото дело, което светът някога е познавал.

Малин продължаваше да гримасничи недоверчиво, а Тихомир се засилваше още повече:

– Това е поканата и за нас. Да работим усилено. Да се ​​изявяваме абсолютно, а след това да си починем. Да се ​​доверим и да предадем резултатите на Бога. Така изглежда един живот, изпълнен с благодат. Не става въпрос да правим по-малко, само за да създадем преднина. Нужно е да правим това, което е най-важно, с Бога, за Бога и на Божието време.

На Петрана бе поставена диагноза множествена склероза. Тя загуби зрението на едното си око и чувствителността на едната страна на тялото си.

Всички очакваха, скоро да умре, за това често я съветваха:

– Трябва да се откажеш.

– Надеждата ти за възстановяване е безсмислена.

Петрана реши, изправи се и да заяви на ситуацията, в която бе попаднала:

– Добре съм. Ще отгледам децата си, ще играя тенис с тях и ще живея дълъг живот със съпруга си и семейството, което Бог ми е дал.

Тя започна да си представя как играе с децата си и как пътува със съпруга си.

Петрана започна всеки ден да изпълва сърцето с Божието Слово и позволи само Неговото мнение да изпълни дома ѝ.

Тази жена не се отказа.

Тя каза на врага си:

– Дяволе, няма да слушам повече лъжите ти. Не приемам твоите заплахи. Продължавам напред.

Петрана възвърна зрението си, а чувството и движението бяха възстановени в тялото ѝ.

Бог ни дава вяра, за да преодолеем всяко препятствие. Ние не сме жертви, а победители.

Продължете напред независимо с какво се сблъсквате.