Мишо мърмореше:

– Мразя къмпингуването.

– Защо? – попита го Асен.

– Не харесвам вятърът и дъждът да блъскат по веещия се брезент. Веднъж преживях дълга, безсънна нощ заради дъжда, който постоянно блъскаше по люлеещата се палатка.

– На мен ми харесва с палатка, защото където искам отивам, – сподели Асен. – Готвя си на огън. Гледам звездите.

– Да, но все някога палатката се износва, губи водоустойчивостта си и трябва да се подменя, – отбеляза Мишо.

– Какво толкова? – засмя се Асен. – Купуваш си нова.

Подобно на палатките за къмпинг, нашите земни тела трябва да издържат на сурови и понякога екстремни условия. И се изтощаваме.

Ние копнеем с нетърпение „да се облечем в небесното си жилище“, нашите обновени, славни тела. Това вечно жилище, което няма да се износи, защото е „неръкотворно построено“.

Независимо дали стенем или се наслаждаваме на живота , дали нашата „шатрата“ устоява на бури или бързо се износва, нека уповаваме, че един ден ще бъдем „у дома при Господа“. Тогава „смъртното“ ще бъде „погълнато от живота“!

Ема бе решила да сподели Евангелието с група млади студенти.

Едно от момичетата Таня се настрои остро срещу думите казани от Ема. Тя учеше биология и започна да настоява:

– Еволюционната теория е вярна, а в нея няма място за Бог.

Ема спокойно каза:

– Уау, колко си умна. Иска ми се Бог да ми беше дал ум като твоя. Мога ли да ти задам един въпрос?

Таня само кимна с глава.

– Имаш ли някаква болка в тялото си?

– Да, – отговори Таня.

Ема се помоли за нея и болката ѝ изчезна. Таня ококори очи.

– Можеш ли сега да ми обясниш какво току-що се случи? – попита Ема.

– Не, – Таня бе смутена.

Оттук насетне дойде обратът. Таня падна на колене и предаде живота си на Господа.

Ако Ема се беше опитала да спори за сътворението срещу еволюцията, Таня вероятно щеше да я изкара глупачка.

Това може би дори щеше да я обезкуражи да споделя Евангелието отново, от страх да не бъде отхвърлена по същия начин.

Но Божията любов и сила побеждават всеки спор и ни дават сила да печелим загубените, а не да печелим дебати.

Вашият дом, не винаги ще бъде подреден и организиран.

Децата разхвърлят играчки, разливат сок, калят, оставят раници на врати и по някакъв начин създават безпорядък във всяка стая, в която влизат. Те се учат да работят, да гладят, да сгъват дрехи, да прибират вещи, да чистят бани и да се справят със задълженията си.

Междувременно вие запълвате празнините, като почиствате след тях, довършвате започнатите задачи и преподавате едни и същи уроци многократно.

Шумът никога не спира. Финансовият стрес нараства с всеки скок в растежа, медицинска сметка, разходи за училище и такса за дейност.

Дезорганизацията се превръща във вашата нова нормалност. Детските стаи остава разхвърляни година след година, но изберете да видите Господ да действа в Неговата любов.

Идва време, когато тишината ще замени смеха. Когато спалните ще останат вечно чисти, защото никой не живее в тях. Когато сметките за хранителни стоки намалеят, а купчините пране се свият. Когато шумът, хаосът, лепкавите пръстови отпечатъци по стените, безкрайните въпроси, прекъсванията посред нощ – всичко това изчезва.

Къщата става безупречно чиста. Организирана. Тиха.

Само че сега би дал всичко за още една разхвърляна сутрин, още един силен спор на масата за вечеря, още едно сълзливо лягане, когато отчаяно се нуждаят от теб. Не си пожелавай да пропуснеш Божите дарове за днес.

Затова се насладете сега. Насладете се на смеха им, който ехти по коридорите. Насладете се на бъркотията им, която доказва, че са тук и растат. Насладете се на виковете им, които ви напомнят, че все още се нуждаят от вас.

Насладете се на финансовия стрес, защото това означава, че инвестирате в тяхното бъдеще.

Насладете се на неорганизираността, защото това означава, че животът се случва, не просто съществува.

Децата ви нарушават перфектно подредения ви живот, но те също така създават нещо много по-ценно от чиста къща. Те се превръщат във възрастни, които знаят, че са били обичани, желани и на които са се радвали, дори когато са били разхвърляни. Вашата любов ги подготвя.

Един ден ще се събудите в тишина и безупречно чисти стаи, копнеейки отчаяно за още една хаотична сутрин с вашите красиви, разхвърляни деца.

Не чакайте детските стаи да се изпразни, за да осъзнаете какво сте имали. Насладете им се сега: разливи, шум, стрес и всичко останало.

Намерете Исус и радост в бъркотията от смислени моменти с детето си.

Малката Михаела стискаше здраво в малките си ръчички две колички. Ако можеше да грабне и още една, щеше да е добре, но нямаше толкова сили, за да ги носи.

Няколко пъти изтърваше товара си, но отново ги вдигаше и продължаваше напред.

Опиташ ли да ѝ помогнеш, крещеше:

– Не!

Не отстъпваше толкова драгоценно нещо за нея.

В живота ни често сме в същото положение.

Толкова силно се придържаме към хора, места, неща, ангажименти и задачи, че мисълта да се откажем, за да се хванем за нещо ново, може да бъде обезсърчителна.

Не е лесно да се откажеш от познатото, за да се стремиш към новото.

Но когато Бог те призовава към нещо повече, нещо ново, ние трябва да се освободим, за да се хванем.

Понякога пускането не е свързано с хора, места или неща, а с минали болки, рани и обиди.

Пусни го! Забрави здраво стиснатото. Прости. Обърни се и погледни в новата посока.

Друг път това ще означава да се откажеш от стари ангажименти и места на служене и да се подчиняваш на Бог, докато Той ни води към нова територия.

Придържането към старите удобства е лесният начин на живот, но решителният живот, насочен към послушание на Бог, ще доведе до ясни решения да се подчиняваме, където и да ни води Неговата воля.

Той обещава, че Неговата благодат е достатъчна, където и да ни води.

Двама приятели Стефан и Атанас пътуваха през проход високо в планината.

Натъкнаха се на тяло лежащо в снега. В него имаше още живот.

– Да помогнем на този човек, – предложи Стефан.

– Ще загубим живота си, ако се натоварим с него, – смръщи вежди Атанас.

– Не можем да оставим човека да умре в снега, – състрадание се изписа на лицето на Стефан.

– Аз тръгвам. Както искаш така направи. Щом желаеш влачи го, но с него и ти ще умреш.

Двамата се сбогуваха.

Стефан вдигна замръзналия на гърба си. Едва го носеше, но не се отказа.

Постепенно топлината на Стефан, която се увеличаваше с напрягането му, затопли измръзналия човек. И той се съживи.

Скоро двамата вървяха един до друг.

Настигайки Атанас, го намериха мъртъв, замръзнал от студ.