Ели бе най-обикновен тинейджър. Като всички останали на нейната възраст, тя ходеше на училище и се срещаше с момче, което се казваше Станислав.

Съвсем неочаквано Ели започна да има често силно главоболие. След няколко мъчителни дни, тя отиде на лекар.

Той ѝ постави доста страшна диагноза:

– Имате рак. Единственият изход от създалото се положение е химиотерапия.

След като разбра за диагнозата на Ели, Станислав изпадна шок.

– Защо точно на нея? – той удряше с юмруци по стената. – Тя е толкова добра, защо….? Какво ще правя без нея?

Сълзите му се стичаха по бузите, а болката свиваше сърцето му и не му даваше спокойствие.

Когато се поуспокои Станислав започна да разсъждава по-трезво:

– Сега тя се нуждае от подкрепа, а не от моето хленчене.

И той нито за миг не се отдели от нея, не преставаше да се грижи и да я подкрепя.

Малко по-късно родителите на Ели узнаха още една шокираща новина:

– Дъщеря ви е бременна.

При други обстоятелства майка ѝ и баща ѝ биха се зарадвали, но сега ….

Ели бе изправена пред много важен избор:

– Ти сама трябва да решиш, – каза ѝ лекарят. – Детето, което носиш ще умре, ако продължиш химиотерапията. Но ако спреш лечението, ти ще си отидеш.

Ели дълго мисли:

„Ако продължа да се лекувам ще живея, но ще убия това, което още не е видяло бял свят. Ако то се роди, аз ще умра. Това лечение е болезнено и не се знае какъв ще бъде изхода …. но …… мога да дам шанс на едно малко човече да се радва на живота ….“

И накрая тя реши. След девет месеца Ели роди син.

След раждането тя каза на акушерката:

– Това е всичко. Направих така, както сметнах за най-добре. Изпълних дълга си.

След една седмица Ели излезе от болницата със сина си. Оставаха ѝ само 12 дена живот и тя ги прекара с детето си. Умирайки тя не го изпускаше от ръцете си.

Заради детето си Ели пожертва живота си, понякога на това не би се решила и зряла жена.

В последните няколко месеца от весело общително и любопитно момче Илиян се превърна в мрачен и недостъпен малчуган. Седеше на чина си, но погледа му беше отнесен на някъде.

Оценките му станаха по-ниски, а поведението … та той само присъстваше телом, а духом го нямаше, такова му беше състоянието дори и в междучасието сред приятелите му.

Учителката му Николина Георгиева се тревожеше много за него. Но какво можеше да направи? Как да му помогне?

Накрая реши да повика родителите му и да поговори с тях за състоянието на сина им.

Майка му и баща му не знаеха, че ги е повикала и двамата.

Илиян бе единственото им дете. Ниските му оценки бяха резултат от постоянните им скандали. Те скоро бяха решили да се разведат, дори вече живееха поотделно.

Майката на Илиян дойде първа, малко след нея пристигна и бащата. Изглежда не им бе все едно това повикване. Прегърнаха се и след това се отдръпнаха бързо един от друг, демонстрирайки пренебрежението си един спрямо друг.

“ Какво да им кажа? – тъжно разсъждаваше на ум Георгиева. – Толкова ми се иска да разберат, че измъчват по този начин детето си“.

Убедителните думи в главата ѝ не се появиха, но все пак тя им разказа следното:

– Илиян е много разсеян, престана да общува със съучениците си. Започна да получава и по-слаби оценки….

Този поток от думи не ѝ помогна много. Двамата родители седяха, слушаха и мълчаха.

Най-накрая учителката извади лист хартия от чекмежето. На него бе написана една единствена фраза….

Първа майката пое листа. Тя го погледна, а след това мълчаливо го предаде на бащата. Мъжът се намръщи. След това суровото му лице се смекчи. Сякаш цяла вечност бащата изучаваше надрасканите от сина му думи.

Накрая, той внимателно сгъна листа и го сложи в джоба си, след това подаде ръка на жена си. Тя изтри сълзите си и му се усмихна. Очите на учителката също се насълзиха, но Георгиева се постара родителите на Илиян да не забележат това.

Мъжът помогна на съпругата си да облече палтото си, а след това двамата напуснаха заедно стаята.
На листа хартия Илиян бе написал това, което идваше от сърцето му, въпреки болката и мъката.

Там пишеше:

„Мамо …..Татко …. Аз ви обичам ….. обичам ви …. обичам ви много“.

През 2016 г. крал Мсуати III има 13 жени и 25 деца. За церемония, на която се избира нова съпруга от цялата страна се събират хиляди млади девици, за да изпълнят полугол ритуален танц.

На всички банкноти от последната серия след 1986 г. могат да се видят изображенията на Мсуати III.

Към май 2010 г., Свазиленд става лидер сред страните с най-висок процент на хората, заразени с човешкия имунодефицитен вирус. Повече от една четвърт от населението са ХИВ-позитивни.

Слави беше добър човек, във всякакъв смисъл на думата. Въпреки че заемаше доста добра държавна позиция, той си оставаше добродушен и отзивчив човек, както със сътрудниците си, така и с останалите хора.

Наблизо до дома му се намира голям магазин на два етажа. Там всеки месец се провежда лотария. За всеки 50 лева закупени стоки от него, всеки купувача получаваше лотариен билет. Половината от билета се откъсваше и се слагаше в една кутия, а другата се прибираше в джоба.

Наградите бяха телевизор, лаптоп и мобилен телефон.

Днес излизаха резултатите от лотарията и хората проверяваха печелившите числа.

Случи се така, че билетът на Слави печелеше телевизор, но той не му беше нужен.

Тогава той реши да го обмени в магазина за други стоки. Докато обмисляше какво точно да направи, видя наблизо стояща майка на средна възраст с две деца, която проверяваше билетите си. Децата стояха тихо и очакваха с надежда.

– Мамо, – каза едното, – виж дали ни се е паднал телевизор.

Жената погледна детето, но нищо не каза. Другото я сбута нетърпеливо:

– Не печелим ли? Провери още веднъж.

Жената погледна още веднъж номерата и поклати тъжно глава.

Слави ги приближи и се направи, че гледа близкия щанд. След това се обърна към жената:

– Какво не ви ли провървя? Навярно децата искат телефони – и намигна на малчуганите.

Жената се усмихна тъжно:

– Телевизор искат. Нашият е стар и се развали, а все не можем да съберем пари за нов.

– Навярно искат да гледат мултипликационни филмчета, а? – Слави весело се усмихна на децата.

А след това прибави:

– Не трябва да се отчайвате, в живота всичко се случва.

Той извади билета от чантата си и каза:

– А ето ви още един билет, навярно сте го изпуснали. Проверявали ли сте го? – Намигна още веднъж на децата. – Успех ви желая!

А след това тръгна към вратата.

След няколко минути се чуха радостните възгласи на децата.

Борис ги чу, обърна се и се усмихна.

– Той им е нужен.

И излезе с бодра крачка от магазина.

Учителката разказваше историята за лайнера, който се бе разбил:

– На кораба имало една семейна двойка, която успяла да стигне до спасителната лодка, но там имало само едно място. Изведнъж мъжът избутал жената си във водата и се качил в лодката. Съпругата извикала преди окончателно да потъне.

Тук учителката спря за малко, а след това попита:

– Как мислите какво е извикала жената?

Повечето от децата казаха:

– Мразя те!

– Как може да съм била толкова сляпа?!

Учителката се обърна към Стефан, който през цялото време мълчеше:

– А ти как мислиш, какво е извикала тя?

– Погрижи се за детето ни, – отговори с тъга Стефан.

Учителката бе изненадана:

– Знаеш ли тази история?

– Не, но същото каза баща ми на майка ми преди да почине, – повдигна рамене Стефан.

В очите на учителката се появиха сълзи.

– Правилно. Корабът потънал. Мъжът се прибрал у дома и сам възпитал дъщеря си. Минали години. Този мъж починал. Дъщеря му разглеждала нещата му. Намерила дневника му, в който прочела следното:

„Тя беше болна от рак, преди да предприемем това пътуване. Не ѝ оставаше много да живее. Боже, колко много ми се искаше аз да бях потънал, а не тя, но заради дъщеря ми, не можех. Оставих я там насред океана…..“

Класът мълчеше. Разказът ги бе трогнал.

Те бяха разбрали, че не винаги пред изглеждащото добро се крие наистина добро и че под прикритието на привидно лоша постъпка, може да няма предателство.

Не съдете според това, което сте видели. За същността на много постъпки дори не бихме и подозирали….