Posts Tagged ‘жега’

Ти си много по-значим

вторник, юни 29th, 2021

Бе страшна жега . Едва се дишаше. Но на Данчо не му бе до това. Той бе леко разочарован от себе си. Бе изпаднал в трудно положение, а му се искаше да постъпи правилно.

Жельо видя омърлушената физиономия на Данчо и го приближи.

– Жегата ли те мори?

– Не, – неохотно отвърна Данчо.

Жельо го погледна настойчиво. Данчо нямаше начин да се измъкне, добре познаваше приятеля си, за това му разказа всичко. Изля цялата си болка и мъка.

– Преди да се предадеш, знай, че ти си много по-значим, отколкото си мислиш.

Данчо тъжно се усмихна.

– Представи си, че държиш банкнота от сто лева….., – каза Жельо.

– И какво общо има това с моя случай, – прекъсна го нервно Данчо.

Жельо продължи без да се обижда, че приятелят му се е разбързал:

– Министерството на финансите е постановило, че нейната стойност сто лева.

– И? – Данчо нетърпеливо повиши глас.

– С нея ти купуваш продукти. Тази банкнота попада в ръцете на човек, който я използва за подкуп в престъпна сделка. След това тя попада в джоба на наркотрафикант, а после при проститутка. Най-накрая тази банкнота попада отново при теб. Нейната стойност, независимо през какви ръце е минала, си остава сто лева.

– Е? – раздразнението на Данчо нарастваше.

– Колкото и силна болка да преживяваш или загуба, ти оставаш такъв, какъвто те е сътворил Бог.

– Дори и да падна?

– Тогава ще потърсиш Божията помощ и ще продължиш напред. Разбери, ти ще се справиш много по добре със ситуацията, когато си със Господа.

Гибелта не идва сама

сряда, юли 8th, 2020

Слънцето се скри зад хълма, но още се усещаше жегата. Елена седеше край чешмата под старото дърво и се бе размислила.

Баща ѝ бе починал. Разведе се с мъжа си, който ламтеше за власт и не пробираше никакви средства. Дори се опита да пожертва нейната чест за бъдещ му обещан пост.

Болката ѝ бе голяма. Чешмата поради жегата сълзеше, както нейните очи.

Прелетя едра птица, а сянката ѝ притича през поляната. Елена вдигна глава и остана поразена. Клоните на старото дърво бяха изсъхнали. Стърчаха като ръце на изсъхнал скелет. Най-отгоре имаше гнездо на щъркел.

– Как не съм забелязало, че дървото е изсъхнало.

Като ирония на дебелия ствол на дървото се виждаше табела с надпис: „Това вековно дърво е под закрилата на закона за защита на природата“.

Това не изненада Елена. Някаква болест бе нападнало подобни видове дървета из цялата старана.

– Всичко вече се затрива, че дърветата ще оцелеят в такова време?! – възкликна тъжно Елена.

Кой трябва да предаде посланието

четвъртък, април 23rd, 2020

Слънцето бе спокойно, но се очакваше жега по обяд. Димитър стоеше пред църквата и чакаше да започне богослужението.

Забеляза група жени, които оживено разговаряха.

– Тя е непочтена жена.

– За Милица нашата съседка ли говорите? Да, край нея трудно се минава.

– Освен проклятия и псувни друго нищо няма да чуеш от нея.

– А как се умилква на мъжете само?!

Димитър не издържа и се намеси:

– Какво правите вие, за да покажете Христовата любов към тази жена?

– Молим се за спасението ѝ винаги, когато се съберем, – гневно отвърна една от жените.

– Да, но ако само се молите, – отвърна Димитър, – тя ще отиде в ада. Посетихте ли я? Не я ли попитахте от какво има нужда? Споделихте ли Благата вест с нея.

Жените се намръщиха, а една от тях заяви:

– С нея?! Ти не знаеш каква е тя!

„Нима Божия Дух Сам трябва да занесе посланието за Божията любов на изгубените, – възмущаваше се мислено Димитър. – Кой друг освен повярвалите в Исус Христос трябва да свършат това? Как може Светият Дух да предаде посланието си, ако не намери християнин, чрез когото да изрази Себе Си?“

Неоцененият труд

събота, август 17th, 2019

images3След катастрофата, като че ли животът ѝ свърши, но Вера реши да не се предава. След многобройните операции, които спасиха живота, но не краката ѝ, тя бе преместена в нова квартира.

Първите дни можеше само да гледа само през прозореца. Но през него не видя очарователни пейзажи, които да радват окото ѝ, а безкрайно много боклуци.

Когато Вера получи инвалидната си количка, с която да се придвижва навън, тя си постави за задача, да почиства тротоара от бутилки, празни кутии от цигари, фасове, кофички от кафе и какво ли още не.

Хората я виждаха не един ден, че прави това, но въпреки всичко не стигаха до кошчетата, които бяха поставени за изхвърляне на боклука.

Призивът на една възрастна жена, която поддържаше инициативата на Вера бе:

– Уважавайте човешкия труд! Та тя е инвалид, не се ли срамувате от немарливостта си?!

Резултатът бе нулев.

Вера на малки почивки в непоносимата жега, а по-късно и в появилия се силен вятър, дори и през нощта продължаваше трудното си начинание. От инвалидната количка да събира разхвърляните непотребни неща  за нея не бе леко, но тя упорито напредваше.

На любопитните и тези, които я упрекваха Вера обясняваше:

– Това е мое съзнателно решение. Големият боклук няма да ме спре. Ще направя всичко по силите си, за да бъде нашето селище чисто. Това нека вразуми хората, да почистват след себе си и да не се държат като прасета.

Вера бе без работа. Никъде не я приемаха, където и да кандидатстваше за каква да е дейност. Така в нея се зароди желанието да бъде максимално полезна на обществото със своя доброволен неоценен труд.

Колко жалко, че никой  последва примера на Вера. Присмиваха ѝ се зад гърба и я наричаха луда.

Живот в светлината на прожекторите

вторник, август 13th, 2019

imagesНебето се покри с големи сиво-черни облаци. Имаше вече надежда, че ще завали. Хората с нетърпение очакваха освежаващата влага, която щеше да разкъса завесата на непоносимата горещина тези дни.

Валери и Данчо седяха в стаята и гледаха през прозореца. Вятърът започна да шумоли в клоните на дърветата.

– Ето, на това се вика добър вентилатор, – пошегува се Валери.

– Важното е после, когато ливне изобилният дъжд, – засмя се Данчо.

– И на кого тогава ще припишем славата, за освобождението ни от жегата, на вятъра или на дъжда? – продължи шегата Валери.

– Нима те търсят това? – махна с ръка Данчо

– А ти търсиш ли човешка слава? – сериозно попита Валери.

– Какво означава да я търся? – повдигна рамене Данчо.

– Искам да кажа, –  обясни Валери, – да се стремиш към нея, да желаеш да живееш в светлината на прожекторите или с други думи в името на човешките аплодисменти.

– Имаш предвид да съществувам само за одобрението на другите?

– Да.

– Чудесно е, – поклати глава Данчо, – когато хората ме одобряват, но това не бива да се превръща в смисъл на живота ми. Освен това, такава слава няма да продължи дълго.

– Точно така, – потвърди радостно Валери. – Нашата цел трябва да бъде много по-високо устремена. Ние трябва да живеем за Божия слава.

– Тогава овациите и благодарността ще останат с нас през вечността, – допълни Данчо.

– И ние ще се радваме, че сме живели така, – заключи въодушевено Валери.