Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Всички се заливаха в смях:

– Този идиот Ной е решил да построи ковчег.

– Можеше просто да си плати увеличените данъци, за да спре изменението на климата.

Ной отказа да плати своя „справедлив дял“, за да предотврати предстоящата климатична катастрофа.

– Няма да платя, – заяви категорично той. – По-добре да инвестирам в строителни материали, които ще използвам, за да построя гигантска си лодка. Бог не греши в прогнозите си.

Някои роптаеха:

– Този е ненормален.

– Всички сме чували слуховете, че нещо наистина лошо ще се случи с нашия климат, но сме съгласни, че най-доброто решение е просто да плащаме повече данъци и изменението на климата ще изчезне.

– Вместо да се съгласи с нас, този стар глупак предпочита да построи ковчега си.

Един от присъстващите не се стърпя и попита Ной:

– Защо правиш това?

– Не мисля, че плащането на повече данъци ще направи нещо, – каза Ной. – Всички смятат, че даването на повече пари на правителството ще реши всичко, но нищо няма да спре това, което идва. Просто ще построя своя ковчег.

Ной цитираше предишни опити с повишаване на данъците:

– Това не доведе до решение, относно ширещата се престъпност и корупция. Следователно правителствените планове не са ефективни.

– Ной как мислиш, нещата да се оправят?

– Само не по начина, по който всички си мислят, че ще стане. Мислят ме за луд, но се надявам, че всички са подготвили спасителните си жилетки. Бог знае всичко, но има ли кой да Го чуе?

В семейството на Мони буквално закъсаха. Парите не стигаха.

Мони трябваше да поеме своя дял от това трудно положение. Намери си работа и започна.

Той работи три години, преди да продължи образованието си.

На работното си място Мони често си мечтаеше:

– И като завърша, ще постъпя в колеж. Ще запиша право, ще работя това, което ми харесва и ще подпомагам семейството си.

Уви, събитията за него не се развиха така, както очакваше.

Работата му в книжарницата, където бе почнал работа, често го обезкуражаваше.

Беше му тъжно:

– Нима ще се разделя с мечтите и надеждите си?

Мони искаше това, което научаваше в работата си, да може да използва в живота си.

Не бе се отказал от мисълта да подпомага семейството си, но сега се появи и друга нужда и той трябваше да се включи.

– Ще помогна на брат ми да учи, – решително каза Мони на себе си.

Един ден Божият Дух проговори в сърцето му:

– Да служиш на Бога е дар, който ти предоставя специална възможност.

От тогава Мони започна да благодари на Господа за всеки предоставен му удобен случай.

Той осъзнаваше, че не случайно е почнал работа именно в тази книжарница. Там Мони служеше на Бога.

Кучетата в стадото започнаха яростно да се бият. Повода бе съвсем малак, намерена кост от заклано животно.

Вълкът ги наблюдаваше и му бе весело. Той искаше в тази суматоха да си вземе своя дял.

Кучетата не забелязаха вълкът, когато нападна стадото. Звяра се втурна в стадото и грабна една овца.

Стадото се разблея уплашено и кучетата спряха разправията си. Те видяха бягащия вълк с овцата, но той бе взел преднина и бързо потъна в гората.

Кучетата с подвити опашки се върнаха при стадото. Чувстваха се виновни.

Без ропот понесоха наказанието си от стопанина си.

Когато хората са в раздор помежду си, те не виждат надвисналата заплаха. Последствията са печални.

Погребението беше минало. Нямаше песни. Всичко бе потънало в траур, чуваше плач и вопли.

Хората се движеха безцелно. В очите им се четеше страх.

Новината за смъртта на Лазар ги подтискаше и им напомняше за собствената им съдба. Още един от тях не бе между живите, а утре те можеха да бъдат на негово място.

Исус отиде на гроба на Лазар и се просълзи.

Той не скърбеше за този, който бе положен зад големия камък в пещерата, а за живите край Него.

Исус страдаше за тези, които бяха в пещерата на страха.

Сърцето Му бе изпълнено с мъка, за людете, които макар и свободни, бяха затворници, държани в плен от боязънта спрямо смъртта.

Камъните, колкото и големи да са, не биха спрели Господа, нито тогава във Витания нито днес.

Но Исус каза на хората:

– Отместете камъка.

Не защото не можеше да го направи, а поради това, че и ние имаме свой дял, който трябва да изпълним.

Исус извика със силен глас:

– Лазаре, излез вън.

Днес Исус ви призовава от гроба на страха.

Ще Го последвате ли?