Мартин се усмихна и попита:

– Може ли нещо грозно да се трансформира в нещо зашеметяващо красиво?

Пламен изгледа приятеля си озадачен.

– Говоря съвсем сериозно, – продължи Мартин. – Разпъването на кръст беше наказание, запазено за най-злите врагове на държавата.

– Така са си го възприели, – повдигна рамене Пламен.

– Първо бе много евтино, – сви показалеца на лявата си ръка Мартин. – затворниците можеха да бъдат приковани към което и да е дърво и оставени да висят там, докато умрат. Второ, беше публично. Хората минаваха и гледаха. Подходящ начин да бъдат насърчени да не извършват подобни престъпления. Трето беше мъчително. Обезглавяването е мигновено, но жертвата на разпятие можеше да агонизира с дни.

– Е, да, – съгласи се Пламен. – това бе най-лошото наказание на римляните.

– Има ли по-лошо от това Бог да види наказанието на Сина Си, Който в този момент Той смяташе за най-големия грешник на всички времена? – попита Мартин. – Скъпоценното Му тяло беше пронизано от ужасните пирони, а тези рани ни носят изцеление.

Пламен замълча и само повдигна рамене.

– Смъртта на Исус е превърнала един инструмент за мъчение в символ на вдъхновение за нашите църкви, – въодушевено заяви Мартин. – Днес кръста поставяме на камбанариите и на олтарите. Той се е превърнал в красив символ.

Днес нямаше много работа и мъжете се настаниха в стаята за почивка.

Седнаха кой където намери и започнаха да обсъждат, както обикновено се случва, политиката на държавата, вътрешните и външните ѝ неразбории.

Накрая стигнаха и до по-болезнени теми.

– Няма никакъв ред! – възкликна Ники.

– Това е, държавата ни е гнила …, – подкрепи го Гошо.

Повечето започнаха да изказват негодуванието си срещу неуредиците в страната.

Сред тях седеше млад мъж, слушаше ги и мълчеше. Викаха му „тихия Михо“.

Обърнаха се и към него:

– Ти няма ли да кажеш нещо по въпроса?

Михо ги погледна и на свой ред ги запита:

– Негодувате, възмущавате се, а правите ли нещо, за да се променят нещата?

Не го разбраха.

– Е, нали гласуваме на всички избори, – обади се Христо. – Избираме хора да действат.

– А вие какво сте готови да извършите, за тези промени в живота, в страната ни? – попита Михо.

Мъжете махнаха с ръце, а Павел изрази общото мнение:

– Всичко е безполезно. Не си струва да опитваме.

Михо вдигна показалецът на дясната си ръка нагоре и каза:

– Това се нарича предразсъдък. Всичко е такова, не защото някой отгоре го е наредил, а защото вие сте решили и живеете така.

Мъжете наведоха глави, а Михо продължи:

– Преди да съдите страната си, запитайте се, дали сте направили всичко, за да има ред в нея.

Хашим бе осъден на смърт чрез обесване, защото бе наръгал с нож 21 годишният Хасан.

На родителите на убитото момче бе казано:

– Вие трябва да бутнете стола, на който убиецът на сина ви стои.

Майката на Хасан твърдеше категорично:

– Няма да му простя. Ще бутна стола под него.

Но колкото повече наближаваше денят на изпълнението на присъдата, толкова повече тя се разколебаваше.

За това си имаше и причина.

На свои приятели и близки тя бе разказвала следното:

– Сънувах сина си, който ме молеше да не отмъщавам, а да простя. ….. Трудно ми беше. И в съня му казах, че не мога … Два дена по-късно пак го сънувах , но той не искаше да разговаря с мен. Бе ми обърнал гръб.

В деня на наказанието, майката на Хасан се приближи до убиеца на сина си и вместо да ритне столчето под краката му, тя се разплака.

След това се обърна към съпруга си е тихо прошепна:

– Свали примката от врата на Хашим.

Изведнъж майката на Хасан усети как тежкият камък в сърцето ѝ се стопи.

Тя му прости, но държавата го осъди на доживотен затвор.

Облаци бяха завзели небето, но дъжд не се очакваше. Спас и Димчо стояха на висок хълм и гледаха язовира, който бе надвишил малко нивото си.

– Като си представя, че от тази вода се произвежда достатъчно енергия за голямо количество селища, просто немея, – възкликна Димчо.

– Това е концентрирана сила, но под контрол, – плесна с ръце Спас. – Ако тази вода се остави свободна ….

– Ще доведе до бедствия в самите райони, – прекъсна го Димчо. – И вместо да им помага, тя ще ги съсипе.

– Така е, – съгласи се Спас, – власт без контрол може да предизвика цунами, пълен хаос на земята, унищожавайки всичко по пътя си.

Внезапно Димчо смени темата:

– Тези по новините сякаш за загубили чувството за контрол. Май са полудели. Правят безсмислени неща.

– Това е така, – подчерта дебело Спас, – защото са загубили способността си да контролират силите си.

Двамата замълчаха, гледайки към язовира.

– Исус ни предлага друг път, – поде отново разговора Спас. – Да живеем с кротост, т.е. със себеконтрол. Когато предадем живота си на Христос, ние сме призовани да предоставим своите дарби, умения, таланти и лична сила на авторитета на Бог.

Димчо поклати глава и добави:

– Повечето от неуредиците, пред който сме изправени днес в домовете, общностите, държавата и в нашата култура, се дължи на отсъствието на самоконтрол и нежелание да се предадем на Божието водителство.

– Кротостта не е слабост, – повдигна вежди Спас. – Да живееш с неконтролирани страсти, желания и грях е слабост.

– Бог благославя кротките, – допълни Димчо. – „Блажени кротките, защото те ще наследят земята”.

– Не е ли парадоксално, – усмихна се Спас, – че кротостта е пътят към духовната сила?!

Денят наближаваше своя край и двамата тръгнаха към домовете си.

Една вечер Кити пристигна за църковно събрание в една от африканските държави, където бе изпратена.

Докато чакаше, тя бръкна в чантата си и извади малък пакет чипс.

Чернокожа жена, която Кити още не познаваше, посегна и грабна от чантата ѝ няколко пакета с чипс. Другите също последваха примера на непознатата.

– Колко грубо, – каза си Кити.

Изведнъж тя осъзна, че съвсем нищо не знаеше за културата на тези хора, на които бе дошла да служи.

Едва после се научи, че не трябва да прилага индивидуализъм, защото на това място хората живееха в общност и споделяха всичко помежду си.

По- късно тя призна пред себе си:

– Моят начин не бе по-добър, просто бе по-различен. Беше много смиряващо да открия това за себе си.

Така тя се научи, със смиреното споделяне по-добре да служи на тези хора.