Боби се разхождаше из боровата гора. Оглеждаше земята , наслана с борови иглички. В нея сякаш виждаше майсторските покривки на кака Деша.

Боби измерваше на око високите дървета дървета отгоря  надолу и обратно. Реши да ги преброи, но една скоклива катеричка привлече вниманието му. Тя имаше разкошна рунтава опашка. Подскачаше от клон на клон като пружинка.

Изведнъж се появиха още три. Те сякаш се гонеха и играеха по клоните.

Една от тях внезапно тупна на земята. Тя погледна Боби с живите си любопитни очи и се сви на топка. Когато Боби направи крачка към нея, тя бързо полетя към клона над главата му.

Постоя малко, след това се изкачи по-нагоре. Когато почувства, че вече не е застрашена, замря и започна да наблюдава Николай, застанл зад гърба на Боби.

– Тук е пълно с тях, – засмя се Николай. – Искаш ли да ти я подаря?

И той се прицели в красивото животинче.

– Ще я препарираш и ще си я гледаш вечно, – подхвърли Николай.

Нещо трепна в душата на Боби.

– Недей! Не бива! Какво ти е направила животинката.. Аз обичам животните. Знаеш ли колко изхвърлени животни съм приютил в дома си. Бог е създал животните, за да напомни на човека, че има по-добри същества от него.

Последваха три изстрела и три шишарки тупнаха на поляната.

“ Нима  ще посегне на животинчето, за да го превърне в кожа и вата?“ – помисли си Боби.

Боби погледна приятелят си. В този момент Николай му се струваше чужд и противен.

Молитва e написана от Антоан дьо Сент-Екзюпери в един от най-трудните периоди от живота му. Тя напомня за много важните неща и дълбоко засяга душата и ума.
„Господи, не моля за чудеса и миражи, а за сила за всеки ден. Научиме на изкуството на малките крачки.
Направи ме наблюдателен и находчив, така че в пъстротата на ежедневието да се спирам пред отрития и опита, който ме е развълнувал.
Научи ме правилно да се разпорежда с времето в живота си. Дай ми фин усет, за да разграничавам първостепеното от второстепеното.
Моля за сила да се въздържам и мярка, така че да не пърхам и да не се плъзгам, а разумно да планирам деня си, да мога да видя върха и по-нататък, и понякога да намирам време да се наслаждавам на изкуството.
Помогнете ми да разбера, че мечтите не могат да бъдат от помощ. Нито мечтите на миналото, не мечти за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега, и да приемам всяка минута като най-важна.
Спаси ме от наивната ми вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дай ми ясно съзнание, че трудностите, пораженията, паденията и неуспехите са просто естествена част от живота благодарение, на които можем да растем и узряваме.
Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.
Прати ми в нужното время някой, който има смелост да ми каже истината, но да ми я каже с любов.
Зная, че много проблеми се решават, ако нищо не се предприеме, така че научи ме на търпение.
Ти знаеш, колко много се нуждаем от приятелство. Помогни ми да бъда достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата.
Дай ми богата фантазия, така че в нужния момент, на точното време и място, да мълча или да говоря, за да подяря на някого необходимата топлина.
Направи ме човек, който умее да достигне до тези, които са съвсем на „дъното“.
Премахни от мен страха, че ще пропусна нещо от живота.
Дай ми не това, което искам, а това, от което се нуждая.
Научи ме на изкуството на малките крачки“.

Всеки любител на цветята у дома вярва, че неговия „домашен любимец“ има своя собствена душа и би искал да го направи по-„жив“. Например, защо да не даде на растенията няколко крака? За това е създадена „човешката“ колекция от стъклени терариуми с порцеланови крака.
Миланският дизайнер Матео Кубик е създал саксии, които изглеждат като фантастични костюми за стайни растения. Засадените в такива саксии изглеждат като извънземни нашественици, дошли да поробят Земята.
В стъклена купапа на върха има специален отвор, през който растението получава въздух и храна от своя любящ собственик.
Тези, които не обичат класическия бял цвят, могат да изберет саксии с най-необичайни цветове.

Двамата седяха в заведението. Днес нямаше много посетители. Те можеха да разговарят спокойно, без да ги притеснява някой.

– Вярвате ли в безсмъртието, адвокате? – подхвана единият събеседник.

– Вярвам, че човек се стреми да не бъде забравен. За да запазят името си през вековете, хората са склони да извършат ужасни неща, да се хвърлят във вулкан или да създадат нова религия. Не знам дали спасяват души, но на някои от тях това се отразява в банковата им сметка. Казват, че ни си мъртъв ако някой още те помни, за това такъв спомен е безценен. Има хора готови да платят, за да бъдат погребани край футболно игрище, защото смятат, че футбола е вечен. Други мечтаят за паметник, но единственият, който можеш да си купиш приживе е надгробния.

Николай се засмя:

– Сега разбирам, че адвокатите се занимават със земните амбиции.

– Не разбирам какво искате да кажете?

– Имам в предвид безсмъртието, то не е човешка ценност, а религиозна.

– Впрочем има две неща, които човек не е открил до сега във Вселената, – каза адвокатът. – Едното е душата. Никой никога не я е видял. Другото е безсмъртието. Не сме видели нищо безсмъртно, но сме превърнали вечността в математически формули.

– Но всичко това е религия, – каза Николай. – Без душа няма безсмъртие.

Двама хора с различен мироглед. Кой кого ще убеди в правотата си? Всеки от тях е избрал своята „религия“, но коя от тях е истинската?

Нощта настъпваше и се разделяше с деня, обгръщайки последните личи светлина процеждаща се между облаците.

И все пак има надежда за този свят. Без душа няма безсмъртие, ако душата не бъде спасена, тя няма да докосне безсмъртието.

Имало едно време един търговец. Той натрупал голямо богатство. Един ден осъзнал, че му предстои среща с Бога и искал да се подготви за нея. Попитал хората:
– Какво трябва да направя, че Бог да се смили над душата ми?
Един му казал:
– Раздай богатството си на бедните и ще угодиш на Бога.
Друг настоявал:
– Пожертвай част от богатството си за построяването на църкви и ще угодиш на Бога.
А един старец го посъветвал:
– Обърни се към Бога, покай се, друго не е нужно.
Покаял се търговецът, изповядал всичките си безакония и му станало светло на душата. Минало доста време, но един въпрос не му давал покой: „Угоден ли съм сега на Бога“? Отново се обърнал към хората и започнал да ги пита за това.
Един му казал:
– След като си се покаял и очистил душата си, раздай сега богатството си на бедните и ще угодиш на Бога.
Друг го съветвал:
– Вече си се покаял, душата ти е очистена, дай средства за построяване на църква и ще угодиш на Бога.
Отишъл търговецът за съвет при старецът и той му казал:
– Покаял си се. Душата ти е очистена. Сега я пази чиста. А за останалото постъпвай така както те води чистата ти душа.
Така и направил търговецът. Казват, че на бедните помагал и средства за построяването на църквата давал, но за това знаят малко хора. Той не парадирал нито се хвалел с това.