Един пастир бил много горд и честолюбив. Той гледал винаги да се покаже и изисквал към себе си специално уважение и почест.

Веднъж тръгнал да посещава членовете на църквата си. Отишъл при една възрастна християнка. Когато го видяла, тя му казала:

– Заповядайте, влезте и седнете!

Пастирът очаквал многословен и възторжен прием. Обикновеното отношение на старата жена засегнало гордостта му и той важно казал:

– Нима не знаете, че аз съм пастир? Като служител Христов, дойдох да поговоря с вас. Аз се грижа за спасението на душа ви.

– Ако наистина сте служител на Исус Христос, тогава трябва да бъдете като Него кротък и смирен, – казала старицата.

Пастирът се сконфузил, разговорът съвсем не потръгнал и той си тръгнал. Грижейки се за душите на хората, той бе забравил своята, която бе дълбоко затънала в калта на егоизма, честолюбието и гордостта.

Любовта на човек към себе си, без любов към Бога, ближния, брат и враг, го обрича на вечна изолация.
Честолюбието е стремеж за добиване на по-високо о почетно положение, жажда за известност и слава.

Както ръждата разяжда желязото, така честолюбието съсипва сърцето на човека. Не е достоен за честта този, който я търси.

Гордостта е майка на пороците. Тя винаги е нещастна, а смирението е винаги благополучно и безопасно.
Пастирът е брат в Христа. Когато говори пред членовете на църквата, той е слуга на Бога. Там, където отсъства разбиране за братско равноправие и братолюбие, пастирът не може да избегне поражението.

Пастирът е призван да изявява Исус Христос.

Един пътешественик се заблудил в пустинята Сахара. Дълго се лутал и изразходвал цели си запас от вода.

Започнала да го мъчи жажда. Гърлото му пресъхнало. Едва вървял и за друго нищо не мислел освен за вода.

Изведнъж той видял един предмет и с последни сили се затичал към него очаквал, че там има вода. Но какво било неговото разочарование, когато разбрал, че това е мех пълен със злато.

С отчаяние пътникът се обърнал и си тръгнал с неописуема мъка, без да се взема и една монета от меха. Златото не могло да утоли жаждата му, той се нуждаел от вода.

За да утолиш жаждата на душата си, ти е необходима жива вода – Словото на Бога. То е източник, в който винаги има чиста вода. Това Слово е необходимо за нас и нашата душа не може да живее без Него.

Божието Слово трябва да бъде за нас, както е хляба за гладния или за мореплавателя – компаса. Ние трябва да се храним с Него и да съгласуваме нашите действия, мисли и думи с Него.

Както се храни и укрепва организма с храна, така и душата се подхранва и укрепва с вяра в Божието Слово.
Да се храните с Божието Слово не означава само да погледнете в Библията, да разгледаме някое учение, да прочетем потвърждението на едно или друго мнение. Това означава да го търсим като храна, светлина, указател на пътя, утешение, авторитет, сила, т.е. всичко, от което се нуждае душата.

Валентин сложи сламената си шапка. Слънцето силно прежуряше. Двамата с Живко бяха излезли да се поразходят. Бяха приятели още от деца.

Валентин засегна една от болезнените теми, които често коментираха:

– Имаш чудесни деца, но растат и учат в болно време.

– Те не ходят по барове и дискотеки, но другите деца ….., – замълча за малко Живко, – не могат да не им повлияят по някакъв начин.

– Да отгледаш от фиданка плодно дръвче се изискват години, а да я счупиш и смачкаш броени минути, – добави с болка Валентин.

– Не трябва да губим надежда, – каза Живко. – Нима ще скръстим ръце?

– Трай, коньо, за зелена трева, – започна ожесточено Валентин. – Обстановката е такава, че са достатъчни няколко месец, понякога дори само един ден, в които се решава съдбата на младите. Порой в мътилка знаеш какво е? Наоколо ври и кипи, ….. застрашени са домовете ни.

– Сутрин децата ни гледат лъскавите лимузини на новоизпечените богаташи. Техните разглезени и празноглави синчета и дъщерички, са нагиздени с вносни дрехи и обувки, накичени със скъпоценни часовници, пръстени и огърлици, ….. – въздъхна Живко.

– Не чакат по автобусните спирки, не ходят пеша, сиртоени и поршета ги стоварват пред входа на училището, – махна с ръка Валентин.

– Тъпчат се с пици, пасти, шоколади и не пропускат да „подсилят“ сивото си вещество с уиски и коняк, – добави Живко.

– Учителският авторитет падна и никой не го е грижа за това, – болката искреше от душата на Валентин. – Нахалството, безочието и простащината виреят на воля. Рушат характери, подкопават надеждите ни в бъдещето на нацията ни.

– Оргиите не стихват до сутринта, – вдигна безпомощно рамене Живко. – Алкохол, оглушаваща музика, танци, пияни младежи, …. укротявани от полицаи.

– Помниш ли, – очите на Валентин светеха, – всяка свободна минута използвахме за самообразование, четяхме, пеехме, слушахме лекции….

– Поколението на моите деца е сред най-нещастните, – загрижено каза Живко. – Подобна дивотия никога до сега не съм виждал в училище и на улицата.

– Прекрачат ли прага навън, попадат в същински зверилник, – продължи в същия тон Валентин, – където всеки е против всеки. Лъжата и измамата господстват навсякъде.

– Боли ме като гледам как млади хора не обръщат внимание на нищо, – с болка сподели Живко, – така правели и другите….

– Понесени от мъртвото вълнение, – заключи Валентин, – губят усещането си за дълбочина, не виждат подмолите и ямите.

Бяха стигнали до овощната градина. Валентин спря, огледа засъхналите и обрасли с бурени дървета и каза:

– Виж, някои вече са изсъхнали, други са изпочупени и обелени от животните. Кой е виновен? Хората са ги засадили и сега вместо да берат плодове от тях, скърцат зъби срещу злосторниците. А кои са те?

– Могат ли родителите да устоят на злия демон, вмъкнал се в училищата, вилнеещ по улиците и заведенията? – безпомощно вдигна ръце Живко……

– Можем, – заяви бодро Валентин, – нашето поколение е минало през много по-лоши неща.

Тържеството беше свършило и хората се пръснаха. Тогава Лидия жената на Здравко приближи до Петър. В последно време тя не пропускаше подобни инициативи. Мъжът ѝ скоро беше починал, но тя бе преодоляла мъката и самотата и търсеше своето място в създалата се обстановка.

Тя наклони глава към Петър и тихо каза:

– Искам да говоря с теб.

Петър посочи с ръка напред и двамата тръгнаха към близкото заведение. Веднага щом седнаха на една маса тя подхвана:

– Намерих това, което е писал през последните си дни….. Голяма е била мъката му, а за нея и аз не бях се досетила. Години наред е страдал, а тази болка го е гризяла отвътре. Разбрал е грешките си, ходил е да се извини, но не са го разбрали….. те за това по-рано го пенсионираха.

– За лични грешки ли става дума?

– Всичко най-подробно е описал. Цели 20 страници. Много неща е виждал и усещал, но е бил с вързани ръце.

– Днес всички така се извиняват, – засмя се Петър.

– Не си справедлив спрямо него, знаеш, че винаги е бил честен …… не е могъл да си прости за голямата вила, която построихме ….

– „Палата“ в Бояна ли? – попита Петър.

– Тогава му виках, за какво ние, а той настояваше, за децата, за внуците да ги подсигурим. Когато е осъзнал грешката си, е искал да я предостави за детски дом или болница, но….смъртта го изпревари, – тежко въздъхна Лидия.

– Но нали това е било неговото желание,  – каза Петър, – защо не го изпълни?

– Няма нищо официално като документ, само записки, които всеки адвокат би изтълкувал като плод на болно съзнание, писани в последните му дни. – въздъхна Лидия. – А сега синовете искат да продадат вилата и да си поделят парите.

Тя наведе глава надолу, за да скрие сълзите в очите си. Дълго мълчаха. Като преодоля напиращия плач Лидия каза:

– Тя и моята свърши, но защо синовете хванаха по кривия път? Уж давахме всичко заради тях, а накрая какво излезе? Душата ме боли, сякаш напразно сме живели …..Толкова сили, ентусиазъм и за какво? Алчността е отровила всичко край нас. Ние ли я посяхме? Каква е тази лудост? … Жестоко е да остарее човек, това е цяло наказание …….

Няма я вече баба Димка. Тя бе известна със своята доброта и човеколюбие. Това бе компенсация за злата ѝ участ.

Бай Димитър се бе върнал назад в спомените си и разказваше за нея:

– Падна и навехна крака си като младо момиче. Уж нищо и никакво падане, но окуця за цял живот.

– Тогава не са ли я водили на лекар, да ѝ оправи крака? – попита младия Благой.

– Нямаше кой да я заведе, – с тъга каза бай Димитър. – Младо, хубаво момиче, работливо и пъргаво, но на остана стара мома, без свой дом и семейство, но имаше широко сърце и душа.

– Този дефект на десния ѝ крак се бе превърнал в ужас, – спомни си и леля Дафинка. – Сковаваше се цялата и дясна половина. Болките ѝ от ден на ден се увеличаваха и трудно се движеше. Дори бастуна не помагаше. Правеше няколко стъпки и спираше.

– Като готвачка бе ненадмината, – продължи бай Димитър. – Нейните гозби бяха ненадминати. Който ги е опитал, все пита за тях.

– Връстничките ѝ по-младите невести все я търсеха за съвет и помощ в готварството, – каза баба Гана. – И аз съм ходила при нея, да ми помага. Никого не връщаше, споделяше всичко, което знаеше и бе научила.

– Почти отгледа Гена, – каза жената на Манол. – Аз по цял ден бях на къра, а тя се грижеше за дъщеря ми, като майка. Не зачиташе предразсъдъците и назадничавите разбирания. Първа проявяваше внимание и нежност към обърканите невести след женитбата. Винаги намираше с какво да ни окуражи и подпомогне.

– Момчетата възприемаше като синове и внуци, – засмя се Горан. – Това, което живота ѝ бе отнел, тя си го допълваше като дружеше с децата. Когато и да идехме при нея все ни даваше по нещо – прясно сирене, масло, яйца, кисело мляко. Никога не пропускаше рождените ни дни. Куцук куцук, ще потропа на портата ще прегърне рожденика, а в шепата му ще мушне понякога банкнота, която може би е преполовила и без това малката ѝ пенсийка.

– Златна беше нашата баба Димка, – каза Златан и едва не се разплака. – При нея всичко имаше и добра дума, и съвет, и да ни почерпи…..

На погребението ѝ дойде цялото село – млади и стари, мъже и жени, най-много бяха деца. Беше голяма жега, но всичко живо изкачи голия рид, за да изпрати баба Димка до вечното ѝ жилище.

Това бе един почтен и достоен човешки живот……