За всекиго по нещо

Денят бе слънчев и приятен, но Милен седеше отпуснат на пейката. На лицето му бе изписано отчаяние и безнадежност.

– Милене, – побутна го приближилия се до него Атанас, – пак ли са ти потънали гемиите?

– Обясни ми, – тъжните очи на Милен се устремиха към закачилия го, – Защо в петък съм любезен с хората, а в понеделник груб и раздразнен?

– Много просто, – засмя се Атанас, – в петък предвкусваш удоволствието от предстоящата почивка. Преливаш от радост, защото през следващите два дни ще отидеш до някъде или направиш нещо, което ти доставя огромно задоволство. Радостта ти прелива към другите хора. А когато си помислиш за понеделника, колко много работа те очаква, се вкисваш.

– Така е, – съгласи се Милен. – Но аз искам понеделниците да бъдат като петъците.

– Всичко в понеделник не изглежда така ужасно и страшно, ако си напоен от Божия Дух.

– Е, да …. – уклончиво каза Милен.

– Взаимоотношенията в къщи могат да бъдат напрегнати, здравето – влошено, а шефът може да е планирал уволнението ти. Утрешния ден понякога предизвиква притеснения и страх. Каквото и да те тревожи относно утрешния ден, отвори сърцето си за Господа.

– Аха …..

– Погледни на Неговото Слово, което е пълно с обещания и Той ще те изпълни с надежда, която ще победи всичките ти страхове, – опита се да го насърчи Атанас. – Когато Божият Дух се излива в сърцато ти, страхът се отнема и жаждата ти се задоволява.

Милен невярващо се усмихваше и клатеше глава.

Атанас усети, че приятелят му не приема думите му, защото още не бе готов за това, но той не губеше надежда. Щеше да се моли за него.

Марта и Антон бяха състрадателни към хората. Дори нещо да не им харесваше в човека, те го приемаха и тактично коригираха.

В квартала им имаше един мъж, когото всички наричаха Гого. Той, от където минеше, разнасяше неприятна миризма. Явно не се бе научил да спазва някаква хигиена за тялото си. Косата му бе постоянно мазна, а лицето му небръснато.

Един ден Марта и Антон поканиха Гого у дома си на гости. С много обяснения и приказки успяха да го убедят, да се изкъпе в тяхната баня.

Но каква полза имаше от това измиване?

Когато Гого излезе от банята пак бе надянал старите си миризливи дрехи, въпреки че домакините му бяха оставили чисто облекло.

Някои християни правят същото. Те са измити и изчистени от кръвта на Исус, дадена им е новата дреха на правдата. Но те допускат да растат в атмосфера на неверие и имат враждебно отношение към всичко.

Да, Исус ги е очистил с кръвта си и им е дал благодат, но отрицателното отношение и негативното мислене са останали, все едно са облекли старите си миризливи дрехи. Връщат се към предишните си връзки и живеят така, както са били преди да приемат Христос за свой Господ и Спасител.

Тези хора са се променили, но неблагоприятните разсъждения, негативното поведение, обноски и маниер са се запазили, а това е несъвместимо със съживения им дух.

Необходимо е да се премахне „цялата нечистота“, т.е. съзнателно да се освободят от всичко, което ги връща назад и да го отдалечат толкова много от себе си, че да нямаме възможност да го достигнат.

Смрачаваше се. Тъмнината без да бърза незабележимо нахлуваше в стаята. Младен седеше във фотьойла. Той бе подпрял главата си с ръка. Погледът му блуждаеше в изчезващата светлина на деня, а мислите му го върнаха назад.

Внезапно пред него изникнаха мъж и жена. Те бяха възрастни, около седемдесет годишни. Мъжът лежеше на легло. Тялото му на практика бе напълно безполезно. Мускулите му бяха опустошени и съсипани от амиотрофична латерална склероза.

Въпреки, че тялото  му бе неефективно, очите му сканираха стаята и той виждаше жена си. Тя бе дребна и слаба, но не се предаваше лесно независимо от това, какви трудности ѝ се препречваха в живота.

Бе измъчена, но с непоколебима вяра правеше това, което бе нужно за мъжа си през последните години, особено след като той се обездвижи и стана напълно безпомощен. Бръснеше го, къпеше го, хранеше го, сресваше косите му, миеше му зъбите, ….

Това бяха родителите на Младен. Такава преданост от старана на майка му до края на дните на баща му, бяха изключителен пример за мъжа, които имаше вече пораснали деца и чакаше внуци.

В дена на погребението на баща си, Младен изпитваше огромна благодарност към тази, която го бе родила, защото тя бе моделирала пред очите му слуга в духа на Христос. Нейното служение бе тихо, но за синът ѝ то не бе останало незабележимо.

Мартин отдавна си мечтаеше да се изкачи на планината и да наблюдава как Бог твори утрото.

И защо ли нищо не ставаше? Какво му пречеше?

Успиваше се. Предстояха му важни срещи на другия ден и той отлагаше за по-нататък. Често си лягаше късно, забол очи в някоя интересна книга. Но най-интересното бе, че дори когато имаше възможност, нещо леко го придърпваше към кревата и затваряше очите му.

Тази вечер наблюдавайки тъмното небе, върху което просветваха безброй светлинки, Мартин категорично реши:

– Тази нощ преди да просветлее небето и слънцето да се усмихне на хребета, аз ще бъда на върха на планината.

Облече се топло и обу удобни обувки. Нощта бе студена, но светла, така че Мартин нямаше нужда от допълнително осветление, за да гледа къде стъпва.

Когато се изкачи на върха, тъмнината започваше вече да отстъпва и слънцето се появи на хоризонта. Нюанси на различни цветове се сляха в един сноп от съвършена светлина. И слънцето се изяви в цялата си красота.

Докато небесното тяло величествено изпълняваше своето шествие, заливайки със своите лъчи земята и всяка смирена долина, Мартин долови прекрасна песен. Това бе Небесният хор, който прославяше величието на Бога и славното Му утрото.

Чистата и бистра утринна светлина пробуди в сърцето на Мартин жажда за Истината, Която би го изчистила и настроила в хармония с всичко, което го заобикаляше.

Вятърът, който подухна при изгрева на слънцето, пробуди в него надежда за предстояща среща с Бога.

Господ не закъсня. Изпълни го с Духа Си и Божите мисли станаха негови.

Единственото желание на Мартин бе, да живее живот изпълнен с Божието присъствие.

Какво могат да направят Божите нощи и утрини в самите нас?

Стоил имаше „понякога приятели“ в гимназията. Такива се срещаха и в църквата. От време на време се събираше с тях извън училище, но в самото учебно заведение, това бе друго нещо.

А защо не и в училищната сграда?

Ако Нина го погледнеше сама, тя му казваше обикновено:

– Здравей!

Тогава всичко се преобръщаше в него и той се смущаваше. Жалкото, че това се случваше, когато никой друг не бе наоколо.

Осъзнавайки това, Стоил рядко се опитваше да спечели вниманието ѝ в рамките на училищните стени. Той разбираше, че има някаква граница за приятелството им, но само поради смущение и страх, че ще бъде отхвърлен, не смееше да я прекрачи и да ѝ каже нещо повече.

А колко хубаво би било смело да пристъпи към нея и двамата да си поговорят.

Всички ние вероятно преживяваме болката от разочароващи едностранни и тесни приятелства. Но има и друг вид приятелство, което се простира извън всякакви граници.

Това е приятелство със сродни души, които са се ангажирали да споделят житейския ни път. Това са хора, които са „единни по дух“ с теб и ти ги обичаш, „както себе си“. Те са лоялни спрямо теб.

Въпреки всички трудности остават приятели, защото „Приятел обича всякога и е роден, като брат за във време на нужда“.

Такова приятелство ни напомня любящата връзка на Бога с нас. Чрез истинските приятелства, нашето разбиране за Божията любов се задълбочава.