Една бедна жена от малко семейство била вярваща. Един ден, когато парите не ѝ стигали да нахрани децата си тя се обадила по радиостанцията и оставила там обръщение към Бога за помощ.

По това време сътрудниците на радиото се отнесли с разбиране към жената и пуснали съобщението. Един от слушателите бил докоснат от думите ѝ. Той бил атеист и решил да си достави удоволствие, като се подиграе на непознатата жена.

Мъжът узнал адреса ѝ. Повикал секретарката си и ѝ поръчал да купи много продукти. Девойката се върнала с хубаво месо, сирене и сладкиши. Тя много се изненадала, когато шефът и наредил:

– Занеси продуктите на този адрес и ако жената попита, кой ѝ ги изпраща, кажи ѝ, че това е дяволът.

Когато секретарката дала продуктите на непознатата, жената била толкова благодарна, че очите ѝ се напълнили със сълзи. Тя благодарила и благословила девойката.

А когато жената си вземала довиждане с нея, секретарката я попитала:

– Не искате ли да знаете, кой е изпратил тези продукти?

Жената отговорила:

– Не. Това не е толкова важно, защото когато Бог издаде заповед, дори и дяволът се подчинява.

Някога имали ли сте слон в къщи? Едва ли. Ако бяхте имали, щяхте да знаете къде се намира.

А щурец имали ли сте у вас? У дома имаше такъв. Слушах песните му непрекъснато. И когато си мислех, че съм открила от къде се обажда, той млъкваше. Дълго време изгубих да го търся. Накрая спрях да се занимавам с него и той просто изчезна.

Понякога в живота си се срещаме със „слонове“, като смърт на близък човек, развод, неизлечима болест, но повечето от дните ни преминават под свирнята на щуреца, малки неща, които ни дразнят, стресират и отклоняват вниманието ни от важните неща в живота.

Когато шумът от щурците започне да ни уморява, можем да потърсим Божията помощ чрез Библията и молитва. Можем да размишляваме върху това, което е истински важно.

Когато се настроим да чуваме Божиите думи, няма вече да чуваме щурците.

Пролетта дойде. Цветята разтвориха красивите си цветове, но това не радваше Димо, Любка и четирите им деца. Те бяха останали без дом. Живееха в старата си кола, която вече не беше в движение.

Миеха коли по бензиностанциите, събираха хартия, желязо, найлон, стъкло и какво ли още не, за да изкарват прехраната си. Всеки ден водеха борба за оцеляване.

Не веднъж се бяха обръщали към приятели и роднини за помощ, но освен осъждания, присмех и подигравки, нищо друго не получиха.

Много хора виждаха как живеят, но ги отминаваха, сякаш не съществуваха.

Продадоха всичко, за да си намерят подслон някъде, но не сполучиха. Оставиха си само малко дрехи, одеяла, съдове и Библията.

Вечерно време на уличната лампа загрижените Димо и Любка четяха от Словото.

Любка постоянно плачеше и питаше Бога:

– Защо, Господи, ни дойде това на главата? Какво да направим, за да си осигурим подслон и нормален човешки живот?

– Не плачи, – успокояваше я Димо, – няма да бъде все така. Бог ще ни даде изходен път.

– Кога? – едва не крещеше Любка.- Отчаяна съм до смърт. Повече не мога да издържам.

Тази вечер отново отвориха Библията, за да прочетат нещо за насърчение. Любка прочете на глас:

– „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме укрепява“. – Тя ги повтори няколко пъти тези думи и усети силата, която носеха в себе си.

Осъзна ги напълно и каза смело:

– Каквото и да се случва, колкото и да ни е тежко, Бог ни е дарил със сила, за да се справим със всяка ситуация.

Димо ѝ се усмихна, а тя продължи:

– Сега преживяваме неща, които ни сломяват. Всичко това ни изглежда невъзможно за преодоляване, но нали сме в Божиите ръце. Помощта ни е от Него.

Скоро дойдоха две семейства и им помогнаха. Те вече не живееха в колата.

Скоро след това Любка се усмихна на Димо и каза:

– Сега знам, че в коя да е борба, която водим, не сме сами. Всяка победа получаваме от Бога чрез Исус Христос.

Бог никого няма да остави, но ще го укрепи и привдигне.

В чакалнята имаше няколко души. Те търпеливо чакаха реда си при зъболекаря. Ангел Стефанов скучаеше. През две минути поглеждаше часовника си. Времето за него течеше много бавно.

Погледна към масичката сложена в средата на коридора. Тя бе отрупана със списания и брошури.

„Защо да не разгледам някое списание, докато ми дойде реда?“ – помисли си Ангел.

Посегна към едно от списанията и в същия момент сред купа забеляза Библия. Грабна я веднага. Отвори на любимия си Яков и зачете.

Напрежението от деня бавно започва да избледнява, думите от Библията го изпълниха с мир.

Ангел бе постоянно зает. Ежедневието му бе много натоварено. За него бе цяло предизвикателство да намери време да чете Библията и да се моли. Та нали бе християнин?!

„Но имам достатъчно време за списания, които ми обещават щастие, как да живея здравословно, да правя това или онова, за да не остарявам, – усмихна се на себе си Стефанов“.

Изведнъж той осъзна, че не е толкова трудно да намери време за Божието Слово.

„Ако занимавам ума си с по-малко безполезни книги и списания, – замисли се сериозно Ангел, – ще има много повече време да чета Библията. А тя съдържа цялата информация, която ми е нужна“.

Той си спомни колко безцелно бе разгръщал списания и вестници, за да убие времето, когато чакаше някъде, а това време можеше да употреби за четене на Божието Слово.

„От нея мога да науча как да живея по-добре и как да намеря не временно, – мислеше си Ангел, – а вечно щастие. Ако следвам напътствията ѝ, земният ми живот ще се промени. Така ще се подготвя за вечния живот, който Бог ми е обещал да имам на небето“.

Ангел разбра, че срещата ми с Библията между куп от списания и брошури съвсем не е случайна. В живота му трябваше да настъпи промяна.

„Ще чета Словото, – взе решение Ангел в себе си, – ще търся Бога с цялото си сърце и със същата страст, с която досега съм се стремял към други земни и преходни неща“.

Това бе сериозно посвещение, но то обещаваше сериозна промяна в живота на Ангел Стефанов…..

През 1855 г. Лондонското хармонично общество поканило Вагнер да даде няколко концерта в британската столица.

Вагнер едва се появил в Лондон и веднага започнали да го хулят.

В музикалните среди се появил слух, че той се отнасял снисходително към безпорните авторитети като Моцарт, Керубини, Бетовен и „ги измъчва в концертите си“, както му хареса.

Лондончани особено били раздразнени от това, че той дирижирал симфониите на Бетовен наизуст. Те дали на Вагнер да разбере, че това е много неприлично и е израз на неуважение към Бетовен.

На следващият концерт партитурата наистина лежала пред Вагнер.

Концерта имал изключителен успех. Ценителите на музиката веднага обкръжили Вагнер и се надпреварвали да го поздравяват.

– Нали ви казахме … Това е съвсем различно звучение, истинско по Бетовенски звучи. Колко съвършено взехте темпото на скерцото! Как блестящо въведохте виолите! ….

С тези думи един от ценител на музиката взел отворените партитури и…..О, ужас!

Те били на „Севилският бръснар“, дори за изпълнение на пияно… и най-страшното, били най- отгоре над нотите на наклонената масичка, която стояла пред композитора.