Двете монахини тази вечер трябваше да стигнат до женския манастир „Сестри на милосърдието“. Те се оглеждаха с надежда за някой, който можеше да им покаже пътя.

Беше война. Англичаните бяха нахлули във Франция. Никъде не се срещаха жени, явно каква бе съдбата им, след като оттук бяха минали английски войски.

Повечето от полята бяха изгорени. Французите горяха, за да няма храна за настъпващите войски, а англичаните унищожаваха всичко, което не можеха да вземат със себе си.

Най- после двете монахини видяха сбръчкана старица, застанала пред една каменна къща, под още неузяла ябълка. С безъбата си уста възрастната жената се опитваше да отгризне от една зелена ябълка.

Когато ги видя старицата се опита да се скрие, но не успя да стигне далеч.

Мария, едната от монахините учтиво се обърна към възрастната жена:

– Добър ден, майко. Този път към манастира ли отива?

Жената се успокои, посочи напред с ръка по пътя и каза:

– Зад хълма е.

– Далече ли е? – попита другата монахиня.

– Много,

– Ще стигнем ли там докато се стъмни? – попита Мария.

– Ако имахте коне, да, – каза старицата.

– Благодаря ти, майко, – любезно каза другата монахиня.

– Имах дъщеря и двама внуци, – почти изплака старицата, – англичаните ….. дано горят в ада.

– Ще се молим за дъщеря ти и внуците ти, – съчувствайки ѝ каза Мария.

– Имате ли хляб? – с надежда попита старицата.

Мария се огледа наоколо дали няма от ония гладни мъже, които скитаха наблизо и като се увери, че няма никой, кимнаха с глава на Сара нейната спътничка.

Сара извади от торбата остатъци от хляба, който им бе останал и го предложи на старицата. Жената ги грабна и лакомо взе да ги гризе с безъбата си уста.

Мария и Сара продължиха пътя си.

– Ако продължаваме да раздаваме храната си, скоро ще започнем да гладуваме, – каза Сара.

– Знам, – каза Мария, – но как бихме могли да откажем?

– Не можем да свършим работата, за която сме пратени, ако умрем, – рязко възрази Сара.

– Но нали сме монахини, – каза кротко Мария. – трябва да помагаме на нуждаещите се. А колкото до това, кога ще умрем, нека Бог решава.

Сара остана смаяна:

– Никога не съм те чувала така да говориш преди.

– Баща ми мразеше хората, които говореха само за морал, а всъщност „всички те са добри, когато това ги устройва“. Когато много искаш да направиш нещо грешно, да натрупаш богатство от нечестни сделки, да целунеш жената на съседа или да излъжеш, това е времето, когато трябва да се съобразиш с правилата. Почтеността е като меч. Не трябва да замахваш с него,освен ако не си готов да го изпробваш.

Сара замълча, може би мислеше въру думите на Мария или просто се бе отказала да спори.

Нашата християнска дейност и нашето влияние върху другите зависи от това в какво състояние се намира нашият вътрешен човек. Ако ние нямаме „огъня“ на Христовата любов, ние не можем да направим нищо, за да се спаси поне една душа.
Без любов един към друг ние не сме хора, а бездушни статуи. Нашите думи на обич ще звучат като „мед що звънти“, а сетивата ни ще бъдат като изсъхнала мазилка.
Както печка без огън не е топла, така и човек, нямащ в себе си Бога, не може да изпитва любов към ближния.
Любовта към ближния се разкрива в състраданието, саможертвата, нежност, мъдрост, кротост, смирение и т.н. Ако тези са налице в сърцето ни, нашите думи за Господа ще окажат голямо влияние на околните.
Святият Дух дава светлина на вярата и пълнота в любовта. Той разпръсва тъмнината на съмнението. Както тялото, така и душата оживява от огъня на Святия Дух.

„Ако славата е мое достояние, аз не мога да я избегна, а ако ли не, най-дългият ден ще ме изпревари, докато я преследвам“. С тези думи американската поетеса Емили Дикинсън доста мъгливо е изразила отношението си към успеха.
Ясно е, че в нейният живот парите и признанието не са имали място.
На Емили не ѝ провървяло, тя е живяла във време, когато жените практически никъде не били издигани, а на такива жалки опити да се пишат там някакви си стихчета се гледало от високо.
Въпреки това, упоритата Емили, не се вслушала в подигравките и злословието на тълпата. Тя непрестанно пишела и то само стихотворения.
Нейната писателска дейност достигнала гигантски размери. В избраните ѝ съчинения имало около 1789 стихотворения.
Въпреки това само седем от тях са били публикувани, докато е била жива. Емили не се е омъжила, през целия си живот е живяла без прекъсване в родния си Масачузетс и е починал на 55-годишна възраст от възпаление на бъбреците.
Сестрата на поетесата предала стихотворенията ѝ на критика Томас Хигинс. Те му направили силно впечатление.
През 1890 г. в Бостън бил издаден първият ѝ сборник от стихове и бил преиздаден 11 пъти.
Американски суфражетки обявили Дикинсън за свой рупор, а нейната племеница Емили Марта Бянчи се разровила в семейните архиви и с голяма изгода за себе си издала, считащите се за изчезнали творения на поетесата.

На улицата сред локвите и калта едно полуголо дете притискаше с болка коремчето си. То бе гладно и трепереше от студ, но никой не му обръщаше внимание.
Оттам мина един мъж, той изобличаваше всички, думите му бяха остри и гневливи.
Видя детето и се ядоса. Възмутен мъжът се обърна към Бога:
– Защо позволяваш да се случат всичко това? Защо нищо не предприемаш?
На което Бог му отговори:
– Направих все нещо по въпроса. Създадах теб.

Много се обръщат към Бога в страх или по време на страдание, но когато минат трудните моменти, те отново се връщат към живот, който няма нищо общо с вярата. Живеят така, все едно няма Бог.
За някои вярата е синоним на „религия“. Те търсят тишината и спокойствието в храма. Много от тях още от детството си са участвали в религиозни ритуали, където всичко им се е струвало загадъчно и тайнствено. Но това е само повърхностно възприемане на нещата. „Религията“ може да осъществи някой прекрасни преживявания, но това не е същността на вярата.
Има хора, които смятат, че религията е полезна и необходима за нацията, обществото, семейството, за болните и умиращите, за да се поддържа морал, с други думи всичко се свежда до „ползата“.
Веднъж една жена ме посъветва как да изкореня злото от децата си със следните думи: „Кажете им, че Бог вижда всичко. Те ще се уплашат и повече няма да правят така“.
Но всичко това по-горе не може да се възприеме за вяра.
Вярата е осъществяване на очакваното, увереност в невидимото. Тя е стремеж, привличане към желаното, предчувствие за съвсем различно, отколкото е то, очакване за това, за което си струва да живееш.
Вярата в християнството не е резултат от разсъждения и проверка, нито мимолетно емоционално преживяване, но среща с най-голямото човешко очакване, което е невидимо за човека, но към което човек се стреми.
„А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждения за неща, които не се виждат“.