Румен мина с бързи крачки между симетричните купове от компютърна памет и някъде в средата мярна тази, която му трябваше. Носеше сини дънки и памучна зелена риза.

Високата му фигура се открояваше между три компютърни екрана с формата и големината на огледала. Обстановката приличаше на пробна в универсален магазин.

Румен бе истински гений. От дванадесетгодишен  проектираше и разработваше компютри.

В желанието си да намери най-ефективен интерфейс, бе преправял тази системата безброй пъти. Използваше множество клавиатури, гласово активиране, виртуална реалност и говорящи холограми.

Всичко край него се променяше. Само Румен оставаше единствената константа на постоянно променящото се уравнение.

Радко почука на вратата, но Румен не го чу, затова бутна вратата и влезе.

В това време Румен се стрелкаше покрай стъклените екрани, на които просветваха данни. Той жестикулираше, докосваше и преместваше неща от един екран на друг.

Някакво странно приспособление за глава покриваше едното ухо на Румен и прибавяше  към дясното му око допълнителен миниатюрен екран, дълъг, колкото човешки пръст.

– Някой ден ще вляза тук и ще те намеря вграден в хардуера, – засмя се Радко.

Тъй като Румен не бе забелязал влизането на приятеля си, се стресна от гласа му.

– Можеше поне да почукаш, – недоволно реагира Румен.

– Как може при всичката тази неразбория от технологии, да не си сложиш звънец? – скастри го на шега Радко. – По-добре си вземи куче.

Лицето на Румен се сгърчи от негодувание.

– Имам си куче, но го оставих в къщи, защото пикае навсякъде и ми изгриза сумати кабели.

Изведнъж двамата приятели избухнаха в смях, който освободи напрежението създало се между двамата. След това Румен се ти, защо бе дошъл Радко.

В града им гостуваше специална научна изследователска експозиция и двамата беха взели решение, имено днес да я посетят, но както винаги Румен бе забравил.

Той забравяше дори и да яде, като застане между компютрите. Та какво да кажем за другите неща, просто нямам думи…..

Когато наблюдаваме света около нас, разбираме, че Бог макар и невидим, присъства навсякъде. Той неизменно приближава осъществяването на Своя замисъл.

Ние не сме лишени от надежда, гледайки хаоса, насилията, войните, това което се излива от екрана на телевизора и страниците на вестниците.

Ние знаем, че всичко това са последствия от човешкия грях, нашият бунт против Бога.

Всяко заглавие, всяка новина подвърждава думите на пророк Еремия: „Сърцето е измамливо повече от всичко, И е страшно болно; кой може да го познае?“

Не забравяйте, последната дума в човешката история принадлежи на Бога.

Със всеки следващ ден, ние се приближаваме към крайния срок. Сатана ще бъде победен, а Бог ще осъществи Своя съвършен план.

Каквото и да крие бъдещето, християнина знае, че човешката история ще завърши със славна победа!

Не губете кураж! Най-доброто тепърва предстои!

Този ден беше необяснимо напрегнат. Група мъже бяха събрани в дома на Димитър.

Никой от мъжете не знаеше защо е повикан и се страхуваще да не е някаква клопка. Всеки от тях от години се занимаваше с някакъв вид търговия.

Димитър ги покани първо на трапезата отрупана с разнообразна храна и питиета. Когата привършиха гощавката Симеон не се стърпя и каза:

– Димитре, сега ни кажи за какво си ни събрал.

Останалите закимаха глави в знак на съгласие с думите на Симеон.

Димитър не бързаше да обяви повода за събирането, но тъй като видя, че останалите бяха нетърпеливи, каза:

– В последно време нашата дейност, започната от нашите деди, предадена от бащите ни, ни направи едни от най-търсените търговци, не само в района, но и зад пределите на страната. Но нещата започнаха да се променат и то не в наша полза.

– Тази година не беше добра за всички ни, – призна Михаил. – Признавам, че и моя бизнес пострада, но не виждам смисъл да обсъждаме това и без това нищо не можем да направим.

– Напротив, – каза Димитър. – Ако работим заедно, можем да променим нещата. Причина за падането на доходите ни се дължи на няколкото мирни договори, които подписа страната ни с някои държави. Нашата търговия печели от войни, размирици, бунтове, атентати, …., а не от мира.

– И какво предлагаш? – намеси се Георги. – Да сложим край на мира?

– Да, – каза Димитър, – точно това предлагам.

– Но това е абсурдно, – възкликна Гено.

Всички останали изглеждаха стреснати и изненадани.

– Войната и воените действия са ни нужни, Георги, – каза спокойно Димитър. – Те са ни необходими, за да оцелеем.

Георги беше готов да оспори това твърдение, но Слави се намеси;

– Почакай , Гоче, остави го да каже каквото е решил да казва. Може би има някаква добра идея, за да се измъкнем от кризата.

– И преди е имало периоди, – започна Димитър, – когато такива мирни договори са предизвикали застой на пазарите,  на които търгуваме. Но тази година мисля, че ще се съгласите с мен, беше особено лоша. В последно време загубихме доста канали.

– Вярно е, – прекъсна го Горан, – след подписването на последния мирен договор, конкуренцията между нас и по-младите съпернически фирми започна да става още по-жестока.

– Моя бизнес пострада най-много след него, – каза Явор, – много повече от вашите.

– Е, все някак ще можем да съживим работата си, – полугласно се обади Станой.

Димитър изгледа всички присъстващи и каза:

– Искате ли жените ви да просят хляб на улицата? Желаете ли вашите скъпоцености и къщите ви да бъдат продадени? Погледнете внимателно какво става пред очите ви. Има вече някои, които са загубили всичко.

– Това е отвратително, Димитре, – каза Радко и се намръщи. – Естествено, че никой от нас не го иска.

– Ако не направим нещо, това и нас ще ни сполети, – натърти Димитър. – Няма нужда да седим тук и да чакаме унищожението си, като от ден на ден ставаме все по-бедни.

– Трябва да направим нещо, преди да изгубим всичко, – плесна с ръце Симо.

– Не разбирам, Димитре, – каза Явор, – как планираш да се нарушат тези мирни споразумения?!

– Има разделения и боричкания за власт във върхушката на повечето страни, – каза Димитър. Нека използваме момента и да започнем широкомащабно настъпление.

– И какво точно предлагаш, за да стигнат нещата до война? – попита Станой.

– Достатъчно е малко пламъче на недоволство само, – подчерта Димитър. – Например, за възвръщане на стари територии, които са били завзети през по-късни години.

– Ако започнем така задкулисно война, има ли надежда, че ще я завършим? – възрази Атанас.

– В крайна сметка няма значение кой ще победи и в единият, и в другия случай печалбите ни ще се увеличат, – засмя се Димитър.

– Но какво точно трябва да се направи? – попита Горан.

Димитър се засмя.  Беше успял да ги заинтригува. Това личеше по лицата и гласовете им. От тук нататък беше лесно. Всеки щеше да поеме своята част и те отново щяха да печелят за сметка на смутове и военни стълкновения.

Един млад човек отишъл при Сократ, за да се обучава на красноречие. В разговор с великия философ, той говорил толкова много, че Сократ удвоил цената на обучението му.

– Защо трябва да плащам два пъти повече? – попитал младежът.

– Защото, – отговорил Сократ, – трябва да те обуча на две неща. Първо, как да си държиш езика зад зъбите и второ, как да говориш.

Не само този млад мъж, но и много хора вредат с езика си. Много говорят и много казват, но то е едно и също, многократно повторено. Понякога две три думи са напълно достатъчни, вместо да изговориш хиляди.

Човек се учи да говори до три години, но до края на живота си не може да свикне да мълчи. Многословието е загуба на ценно време, загуба на енергия, то не принася никаква полза.

Внимателните към себе си християни наричат всичките чувства прозорци на душата. Ако те са отворени, ще изчезне цялата вътрешна топлота. Най-големият отвор, подобен на голяма врата е езикът, който говори на воля, колкото си иска.

Многословието кара душата, да не вижда гледайки, да не чува слушайки, да не усеща докосвайки. Многото бърборене е тясно свързано с гордостта, наглостта и произвола. То е подобно на буря разрушаваща вътрешния ред, оставяща след себе си надменост и заслепение.

Как да се справим с многословието?

По-добре е да замълчим, отколкото да говорим. При мълчание умът се съсредоточава, а при безкрайното бърборене се разсейва. Невъзможно е да живееш по духа и да бъдеш бъбривец.

Давай повече почивка на езика, отколкото на ръцете си.

Не трябва да забравяме, че ние имаме друг дух. Нашето свидетелство трябва да бъде твърдо, но мирно, в каквато и форма да се проявява.
Кавгите и разприте не са добро нещо, особено ако са провокирани от християни. Бог ни е заповядал да бъдем миротворци.
Не бива да добавяме грозни петна в историята на нашата църква, като стигаме до неразбирателство и прилагане на неща неприсъщи на вярата ни.
Бог не изисква кръв, нито преследване за вярата. Мечът не доказва истината. Бог покорява с думи.
Ние имаме права, не споря. Имаме и интереси, но ако няма любов, всички тези неща се превръщат в боклук. А борбата за тях в едно непрекъснато сързерадирателно недоразумение.
Ако не спрем позьорството си на обидени и наранени, реалноста ще рекушира болезнено в нас.