Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.

Видя ги враната и реши веднага:

– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.

Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:

– Как ще лети с нас?

– Силите няма да ѝ стигнат!

Водачът на ятото си каза тежката дума:

– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.

Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.

Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:

– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.

Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:

– Аз съм силна! Приятни сънища…..

И веднага потъна в дълбок сън.

На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.

Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.

На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.

Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:

– Жалко , че я няма и изчезна на края …..

Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.

Водачът на ятото възторжено я приветства:

– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!

Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:

– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.

Всяка неделя, децата посещаваха с радост организираното за тях училище в църквата. Днес те бяха съсредоточени, погълнати от урока и внимателно слушаха.

Изведнъж вратата се отвори. Виновно навел глава в стаята влезе Тони. Учителката Атанаска Горанова му кимна и му посочи един от свободните столове.

Тони се намести на мястото си. Вместо да се вслуша в урока, той хитро присви очи и внимателно започна да се оглежда.

Забеляза, как Лидия бе леко отворила уста и със затаен дъх слушаше историята, която разказваше Горанова. Внезапно ръката му се появи зад гърба на зяпналото момиче и силно дръпна плитката ѝ.

Последва писък. Всички погледи се стовариха като огромен чук върху нахалника, нарушил задушевната атмосфера.
Тони гузно наведе глава. Всички се успокоиха и урокът продължи.

Но малкият немирник не можеше да стои на едно място. Той дръпна елека на Нено, ощипа Росето, ритна с крак Стоян,… Белите му бяха многобройни.

Горанова не се сдържа и укори Тони:

– Държиш се като неутолим грешник!

Тони не се трогна много от думите ѝ. Зае предизвикателна поза и нахално попита:

– А нима, вие, не съгрешавате?

– Аз се покаях и Исус ме изкупи от вината за греха, – подчерта Горанова.

– А защо сте се покаяли? – попита Тони, като хитро погледна учителката, а на устните му се появи лукава усмивка.

– Ами …., – Горанова се смути и се почуди какво да му отговори, – навярно ми е писнало да греша.

– Представям си колко много е трябвало да съгрешавате, за да ви омръзне, да правите това, – самодоволно заключи Тони.

Към нахалника полетяха множество юмручета, в отговор на смута, който той бе предизвикал между децата. Учителката едва успя да успокои обстановката. И урока след много прекъсвания отново продължи.

До края на занятието Тони не мръдна от стола си. Най-после думите на това, което разказваше Горанова достигнаха и до него. Тя говореше за победата на Давид над Голиат.

Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.

Минко бе престанал да ходи на църква.  По-рано той бе много ревностен и не пропускаше служба или молитва.

Мина доста време и никой не бе го виждал да влиза в Господния храм.

Тогава свещеникът реши да навести Минко и се отправи към дома му.

Вратата бе отворена и Божият служител влезе.

Стопанинът на дома седеше сам пред огнището. Замислен, забил поглед в пода. Когато забеляза свещеника, Минко го поздрави с кимване на глава и го покани:

– Заповядайте, седнете – и му посочи близкия стол.

Свещеникът се настани удобно и започна да наблюдава играещите пламъци в огнището.

Двамата дълго мълчаха.

Изведнъж свещеникът се надигна, взе машата избра едно силно разгоряло се дърво и го отмести далече от общия пламък. След което седна.

Мълчанието продължи. Никой от тях не отрони дума. Сякаш нищо особено, не се бе случило.

Отделеното дърво престана да гори и започна едва да тлее. После изстина и почерня.

Свещеникът отново стана взе машата и върна почернялото дърво в буйния огън. След миг то пламтеше като другите дървета в огнището.

Божият служител мълчаливо върна машата на мястото ѝ и се насочи към вратата.  Когато прехвърляше вече крак през прага, той чу Минко да казва:

– Благодаря ви за посещението и проповедта край огнището. Тази неделя непременно ще дойда на църква.

Една нощ Бог се яви на Надежда. Тя бе възрастна жена, но такова нещо не ѝ се бе случвало досега. Самата среща много я развълнува и тя въодушевена отиде при свещеника и му каза:

– Бог ми се яви.

Свещеникът не бе сигурен, кой точно е бил гостът, затова посъветва жената:

– Ако Той дойде отново, помоли Го да ти разкаже за моите грехове, които само на Него са известни. Това ще бъде достатъчно доказателство, че ти се е явил Бог, а не някой друг.

Месец по-късно Надежда дойде отново при свещеника и той с очакване на резултата, относно разказаното от нея преди, я попита:

– Бог яви ли ти се отново?

Жената кимна утвърдително.

– Попита ли Го за моите грехове?

– Да, – отговори Надежда.

– И какво ти каза Той?

– Каза ми: „Кажи на свещеника си, че съм забравил греховете му“.

– Действително това е бил Бог, – каза свещеникът.

„Блажени ония, чиито беззакония са простени, Чиито грехове са покрити“.

Милостивият Господ прощава хорските грехове. Затова Той е отговорил на жената така, както би направил това един истински Бог:

– Кажете на свещеника си, че съм забравил греховете му.

Или с други думи казано: „Предайте на свещеника си, че Аз съм му простил“.

„Кой може да прощава грехове, освен един Бог“.