Posts Tagged ‘дувар’

Вой в нощта

събота, януари 5th, 2019

images1Преваляше полунощ. Снегът се стелеше по земята като бяла пелена.  На небето нямаше звезди. Лампите на улицата осветяваха безмълвната белота.

Изведнъж се чу вой. Куче тъгуваше. Денка, жена на средна възраст,  излезе на двора и забеляза, че Дана, тяхното куче виеше над нещо, чернеещо се в снега. Тя приближи плахо и когато забеляза над какво силно скимтеше Дана, изтръпна:

– Лени, какво ти е?

Денка се наведе и вдигна вкоравилото се телце на малко кученце. Сълзите ѝ започнаха да се стичат по лицето.

Тези дни Денка бе забелязала, че едно от кученцата на Дана е отслабнало. Сутринта отказа да яде. Погали го и го притисна до гърдите си, а то само я облиза и слабо изскимтя.

Тогава комшията нещо извика през дувара и тя забрави, за малката Лени.

Това кученце бе най-красивото от сегашните малки на Дана. Всички го прегръщаха и му се радваха. Но Лени имаше един лош навик, промъкваше през оградата и ходеше навън на „разходка“. Когато се върнеше весело лаеше, все едно казваше:

– Прибрах се. Ето ме.

Денка огледа мъртвото кученце и забеляза, слуз по устата му.  А там, където бе лежало животното се забелязваше малко кърваво петно.

– Какво им е направило това малко кученце? – изохка Денка. – Отровили са го. А то нали бе дружелюбно, съвсем не е разбрало какво са му дали да яде.

– Боже, защо? – плачеше Денка, – Толкова е малко, само на 4-5 месеца е.

Денка обърса с престилката очите си, взе лопатата и тръгна към градината. Започна да копае малка дупка близо до сливата и тежко въздишаше:

– Колко пъти казвах на Лени: „Не излизай! Някой може да ти стори нещо лошо“.

Сълзите на Денка отново рукнаха.

– И ние сме така. Колкото и да ни предупреждават, че е опасно, все ни тегли натам, а резултатите са плачевни.  Така човек може да загуби и живота си.

Малкото телце бе поставено в дупката. Пръст се посипа по него, а снегът заличи всичко.

Марийка – почупийка

четвъртък, март 22nd, 2018

indexЩом чуеш фър -пух след себе си, веднага се сещаш за Марийка – почупийка. Не се чудете що за звяр е това!

Това е бусчето на Дико Червения, което побираше 20 – на души. Защо го наричаха така?

Първо Дико имаше приятелка Марийка, без която не можеше да живее. А „почупийка“ бе прибавено по-късно, когато бусчето работеше ден, а два дена го ремонтираха.

Въпреки това, хората се възползваха от услугите на Дико Червения и неговото бусче.

Един ден бе доста задушно, слънцето прежуряше немилостиво, но хората се бяха качили в Марийка – почупийка с надежда по-скоро да стигнат до село.

Баба Дона бе нарамила котленицата с квасено биволско мляко, хубаво мляко с нож да го режеш.

Дико бе прегърнал един чувал с круши, кой знае от къде ги бе брал.

Цена едва крепеше две торби със зеленчук. Всеки бе взел каквото му беше нужно и се прибираше в село.

Баирите, който обграждаха китното селища, не бяха кой знае колко високи, но пътя към мегдана бе стръмен и много опасен.

Дико весело си тананикаше на волана, когато усети, че спирачките му отказаха по нанадолнището.

– Боже, какво стана, – запритеснява се баба Съба, която крепеше някаква бохча на коленете си. Другите пътници усетили опасността, се загледаха уплашено през прозорците, където преминаваха бързо дървета, къщи и дворове.

Марийка – почупийка спря в дувара на дядо Никола, леко изкривила ламарините от едната страна.

Хората в бусчето се люшнаха на една страна и загубиха равновесие. По пода на колата се всичко се смеси.

Баба Дона вдигна глава и изплака:

– Дако бе, какво направи? Изтече ми мозъка!

Дако я погледна, а после се засмя:

– Бабо Доне, ти нямаш толкова мозък. Не видиш ли, че млякото от котленицата ти се е разляло.

– Верно казваш, – каза възрастната жена, като облиза бялата гъста струя, която се стичаше по лицето ѝ.

В бусчето се засмяха и всеки взе да намества багажа си и да отупва дрехите си.

– Горката Марийка, пак ще върви на ремонт! – обади се Стоян. – Кой ще ни вози утре.

– Нали останахме живи, – скастри го баба Дона, – ти за другото не бери хатър.

Без дворове и улици

сряда, юли 26th, 2017

indexОт другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?

 

 

Къде точно е подписан Санстефанския мирен договор

вторник, март 3rd, 2015

Image_1811255_126Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.

Екзекуцията

вторник, януари 13th, 2015

indexВ сенчестите градини и по улиците на града растяха ябълки, круши и кайсии, а по зидовете се виеше едро грозде. Коритата на чешмите бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова неприятна.

Наоколо се бяха насъбрали много хора. Човек можеше да оглушее от виковете на продавачите на вода и сладки.

В старата част на града беше тихо. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше постройка със малък купол и меден кръст на върха. До нея растеше овощна градина. Из градината сновяха хора с бели и зелени чалми.

Срещу храма на гяурите бе издигната бесилка. Под нея стоеше старец с голяма бяла брада и сини, като небето очи. Беше облечен с дълга ленена риза, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Главният молла се качи на ешафода, помоли се и се обърна към там стоящият владетел:

– О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, позволи ни да изпълним височайшата ви заповед!

Владетелят кимна с глава:

– Разрешавам!

Главният молла, висок як мъж със зачервени бузи, се обърна към вързания старец:

– Ей, гяурино, нашият велик повелител разгледа греховете ти. Той не е съгласен, че на наша земя подържаш богуомразна църква, където с лъжа и коварство примамваше правоверните мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската им вяра. За това нашият владетел те осъди на смърт. Какво е последното ти желание?

Старецът отрицателно поклати с глава.

– От вас нищо не искам. Моля само Бог да ми прости греховете!…. Щастлив съм, че бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата погледна към владетеля. Той даде знак с ръка. Тогава моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на стареца:

– Нашият милостив владетел заповядва да обесите този мъж.

Палачите надянаха примката на врата на стареца, преметната въжето през напречната греда на бесилката и задърпаха със всичка сила. Старецът се изпъна, потрепери и затихна.

Моллата отново се обърна към владетелят:

– О, най-велик от великите на нашата вяра, в продължение на много години тази църква служеше, като огнище за развращаване на правоверните. Тя бе убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретични писания из цялата ви подвластна земя. Разрешете да разрушим това гнездо на порока.

Владетелят кимна, съгласявайки се с предложението. Всички чалмалии с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Първо хвърлиха примка на медния кръст и го свалиха на земята, после се заеха с купола. Облак прах покри небето….

От църквата остана само купчина развалини. А на бесилката се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец…..