Слънцето отдавна бе надигнало глава и даряваше щедро топлината си. Дядо Стоян бе седнал на пейката пред дома си и приемаше с радост този дар, напичайки изпосталяло си и смачкано под тежестта на възрастта тяло.
Дотича внукът му Станислав и се намести до него на пейката. Старецът погали момчето и продума със стържещия си старчески глас съпроводен с лека кашлица:
– На Земята се е отворил един-единствен източник на жива вода, призован да напои цялата жадна вселена.
– Извор с жива вода? – Станислав се оживи. – Къде е той и защо е само един?
– Защото Бог е един и пътят към Него може да бъде само един, така че жадните да знаят къде да отидат. А тези които имат тази вода, да я дадат на нямащите, които без да се съмняват и колебаят я приемат с радост.
Дядо Стоян говореше не за обикновена вода, а за онази, от която човек пиейки не ожаднява, а в него тя се превръща в „извор на вода, която извира за вечен живот“ .
И тъй като внукът му го гледаше неразбиращо, старецът продължи:
– Тази вода е семе, пълно с животворяща сила. То ще порасте и ще принесе плода на Божия Дух.
– А ние трябва ли да правим нещо, за да го получим? – и на Станислав му се дощя да отпие от тази чудновата вода.
– Трябва да поработиш малко върху „земята“ на душа си, за да не е толкова студена и суха, каквато си е, – усмихна се старецът.
– Това сигурно е голямо и безценно съкровище, което навярно си заслужава труда! – възкликна Станислав.
– Но изисква и голяма отговорност, – въздъхна дълбоко дядо Стоян.
– Колко ужасно ще бъде, ако дарът на Божия Дух си остане така, а ние затъваме в своите страсти и суети?! – тъжно констатира Станислав.
– Тогава земният живот ще отлети, а небесния няма да започне…..
