Славена беше дребничка и рижа, с много лунички по лицето. Живите ѝ сини очи засияха, когато Павел обеща да я закара до града. Той бе шофьор на голям камион и прекарваше стоки от едно място на друго. По този начин изхранваше семейството си.

Славена се покачи на високата седалка в кабината до шофьора и тръгнаха. Тя не обичаше да мълчи и започна да разказва за себе си:

– Била съм осиновена, когато съм била бебе.

– Е, случва се, – уклончиво каза Павел..

– Родната ми майка е била на 14 години, когато съм се родила, – продължи Славена. – Не могла да ме задържи, по-точно не е искала, – в гласа ѝ се усети горчивина. – Тогава са ме взели мама и татко. Те са много мили хора, – очите ѝ заблестяха. – Осигуриха ми прекрасно детство. Чувствах се сигурна и обичана. Бях заобиколена от хубави неща. Записаха ме в добро училище. С избора си на професия май ги разочаровах. Брат ми стана адвокат, а една актриса не може да се мери с юрист.

– Има много начини, чрез които можеш да накараш, хората да се гордеят с теб, – каза Павел. – Може би ако получиш тази работа ще се зарадват за теб.

– Да, но те не са искали това за мен. Мама мечтаеше да стана учителка, но аз нямам достатъчно търпение, особено към децата.

– Човек трябва да има голямо търпение, за да се занимава с тях, – съгласи се Павел. – Аз имам три момчета, които нямат още осем години и съм забравил какво е спокойствие.

– Навярно съпругата ти много се изморява? – съчуствено каза Славена. – Тя ходи ли на работа?

– Как ще ходи с три деца?! – възкликна Павел. –  Много се дразни, когато хората ѝ задават същия въпрос. „Вие какво си мислите, че правя по цял ден, – често ги кастри тя. – Да не мислите, че си правя маникюра, стоя с часове във фризьорския салон или по цял ден си пия кафето с приятелки?“

– Извинявай, това беше глупав въпрос. И на мен ми се случва да търпя подобни забележки.

– Какви забележки могат да ти правят на теб?

– „Колко е хубаво, че живееш при такива хора“ или „Какъв късмет извади, че те осиновиха Доротея и Стефан“. Разбирам ги. Те смятат, че е много добре, като съм попаднала в добро семейство, вместо да бъда в дома, без изгледи за сносно бъдеще. Донякъде са прави, но ми е трудно.

– Собствената ти майка се е отказала от теб, – каза Павел и я погледна в очите, – а други хора със съвест, са те осиновили. Би трябвало да си им благодарна.

Тя наистина им беше благодарна и ги обичаше много, за това много я болеше, когато ги огорчаваше.

„Дали наистина, ще се зарадват, – помисли си Славена, – ако получа тази работа?“

И със скрита надежда в сърцето се усмихна на себе си.

Милена и Роза отдавна не бяха се срещали. Роза беше спокойна и уравновесена още от времето, когато двете учеха на един чин. Тя винаги изслушваше приятелката си и ѝ даваше съвети.

Милена бе буйна, търсеше екстремни ситуации и се забъркваше в най-невероятни истории. След като завърши училище постъпи в университета, а след това пое по трудния път на журналиста. Тя бе винаги в най-горещите точки на събитията. Понякога това можеше да ѝ струва живота, но за нея това бе тръпка, преследване на целта, разкриване на истината.

– Как си? – попита Роза. – Още ли си в онази редакцивя?

– Същността на моята работа е да водя мрачната хроника на смъртта по света, – усмихна се малко наперено Милена.

– Смъртта е естествено нещо, но според мен е проява на зло, – сбърчи нос Роза..

– Хората, които се срещат лице в лице със смъртта, като войници, лекари, свещеници, живеят по-бързо от нормалните хора, – въодушеви се Милена. – Допълнителните години не винаги личат, но ги усещаш дълбоко в себе си, в мозъка и сърцето си.

– Навярно всичко това те притиска и измъчва? – съчувствено поклати глава Роза.

– Малко жени работят такава работа – едва доловимо разтегна устни в някакво подобие на усмивка Милена – и не е трудно да се досетиш защо.

– Това  не е място за жени – отсече Роза.

– Не мога да спра – издайнически въздъхна Милена. – Вървяла съм през поле осеяно с трупове. Натъквала съм се на осиротяло дете, легнало върху мъртвата си майка …..

– Интересно какво си чувствала в такъв момент? – оживи се Роза.

– Все едно си си загубил някой, когото си обичал. Смъртта е белязала живота ми с почти непоносими загуби и за това я мразя. Смятам я за свой смъртен враг  – някак раздразнено каза Милена.

Двете дълго стояха пред чашите с кафе. Онова буйното и жизнерадостно чувство от детството се бе изгубило и стопило някъде по прашните пътища. Те не бяха вече същите. Животът, особено този на Милена, бе превърна смеха ѝ в сълзи, а радостта в печал и болка за другите …..

Процеса на възпитание на родителите започва, когато това крехко създание наречено бебе се настани в тихият им дом.
Когато децата пораснат, мама и татко често се сблъскават с изобретателността им. Само за минута да отклониш погледа си от детето и ти няма да познаеш нито детето си, нито дома, в който живееш.
Знаете ли, това е нещо забележително! Главното събитие сега не е кацането на човек на Марс, а първите крачки на прохождащото детето.
Ако завариш детето се замесило се с брашното и обърнало всички съдове наоколо, навярно си „казваш“:
– Всичко каквото искаш ще ти дам, всякакви играчки, само не плачи!
Внимавайте децата те имитират в абсолютно всичко! Май ще трябва да забравиш някой „любими“ думи и да се заемеш със самовъзпитанието си.
Всеки от нас се смята за умен и добре образован, докато детето му не почне да му задава въпроси, които го поставят в задънена улица.
Детството е прекрасно нещо, не позволявайте болката и тъгата да оставят дълбоки рани в душата на детето.

В детството ми при простуда нагряваха носа ми, а в чорапите ми слагаха горчица. И това помагаше. Днес лекарите наричат това безполезно лечение, атавизъм.
„Бабините“ методи наистина ли са безполезни?
На такива средства им трябва повече време, за да се види забележим ефект.
Съвремените фармакологични средства действат много по-бързо. Освен това, сега фокусът на лечението не е затопляне, а активиране на нарушените функции. При бронхити, например, се препоръчва вибромасаж, който спомага за бързото расейване на възпалението.
Но ако „бабиният“ метод „грее душата“ не се отказвайте от него.
Важно е да сте убедени, че само сте простудили, а нямате бронхит. В противен случай не заменяйте лекарствата само със затопляне.

Милионерът Сюн Шуихуа е на малко повече от 50 години. Сега той е крал на металургията. Но не винаги е било така.
Преди много години, той е бил малко китайско момче живеещо в бедно селско семейство.
Как се е измъкнал от бедността и е направил пробив, историята мълчи.
След като натрупал своите металургични милиони, Сюн не забравил от къде е излязъл. Той помнел как хората от селото му помагали в неговото гладно детство.
Дошъл в селото си и съборил всички къщи, те били стари и порутени. След това изградил една нова реалност за хората в селото. Построил им нови домове, вили и пътища. 70 семейства живеят в съвършенно нови условия, съвсем непривични за тях.
Освен това за селяните с ниски доходи, той осигурил три хранения за своя сметка. Това на първо място са местните баби и дядовци, които още не са получили държавна пенсия.
Според експертите, целият проект е струвал на своя автор повече от шест милиона долара.
Но това изглежда съвсем дребно в сравнение с общочовешките ценности на китайския милионер. Тое е казал: „Спечелих много пари, които не мога да изхарча до края на живота си“. Това, което е направил, за него не е било никак трудно.