Сряда. Обикновена поликлиника в малък провинциален град. Милена седеше пред вратата на завеждащия и чака да оформят документите на сина ѝ.

Коридорът бе пълен с чакащи, повечето са майки с деца. Малките тичат напред назад, за тях детството не е престанало.

Изведнъж от кабинета на завеждащия се чу гласът на секретаря му:

– Майката с детето инвалид, идвайте, всичко е готово …

Фразата увисна във въздуха. Всички чакащи започнаха нервно да се оглеждат. Милена също започна да се оглежда. Коя ли е тази майка? Тя първоначално не разбра, че викат нея ….

Когато ѝ стана ясно, че е тя, в главата ѝ прокънтя:

„Защо аз? Не приемам това!“

Тя вътрешно яростно отричаше ставащото. Обхвана я паника:

„За какво е всичко това? Какво погрешно съм направила? Инвалидност, това не е за моят син. Господи, нека това да е сън. Ще се събудя и всичко  ще бъде наред …“

Милена си правеше  голо и егоистично пресмятане:

„Ще излекуват син ми и веднага се прибирам в къщи. Всичко ще е наред. Приготвям храна за цялото семейство, веселим се, пеем …..

Но тя трябваше да приеме, че синът ѝ е инвалид. Защо ѝ бе толкова болно?

Работата не е в във вината, а в отношението. Даже и на педантичен шофьор с многогодишен безавариен стаж може да се случи…

Става дума за отношението на околните. Хората се отнасят към инвалидите, като към лица с ограничени възможности.

Милена излезе от кабинета на завеждащия с документите и мина край любопитните и съчувстващи погледи на седящите там майки.

„Хората не са лоши, – опитваше се да се успокои Милена, – те просто искат да разберат как е там зад „нормалното“. Край тях минава чужда трагедия, която не ги засяга. Слава Богу!“

Милена излезе на улицата , а там я съпровождаха отново съчувствени и любопитни погледи:

– Как ли се е случило? ….Защо не е опазила детето си? …. Хубавото е, че това не се е случило с нас ….

Множество въпроси, на които Милена не можеше да отговори.

Искаше ѝ се да им изкрещи:

„Инвалидността е само дума. Тя означава, че някой живее по-трудно и сложно, отколкото вас. Такива трудно вземат неща, които за вас са нещо естествено или не могат да общуват с другите, защото не ги разбират. Не ги съжалявайте. Ценете ги и ги обичайте“.

Милена крачеше бързо, тя искаше да избяга от хората. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но в душата ѝ грееше надежда.

– Детето ми ще оздравее, – усмихна се тя на себе си, – а болката ми от отхвърлянето ще изчезне ….

Всеки от нас си има свое любимо занимание. Някои още от детството си колекционират марки, други пухкави играчки, трети плетат, шият, …

Навярно няма човек без хоби, на което той е готов да посвети, ако не целия си живот, то значителна част от времето си.

Грубият крал на ринга Майк Тайсън има съвсем неочаквано хоби. В свободното си време дресира гълъби.

Любовта му към тези пернати се е зародила още в детството му и сега когато е завършил кариерата си на боксьор, у Майк се е появило много свободно време за необичайното му хоби.

Коиноборите са ветропоказатели под формата на шаран, които се използват за честването на Деня на детето.

Те са свързани с древната китайска легенда за шарана, който плувал по реката, борейки се с течението, за да стане дракон.

Енергичното треперене на коиноборите на вятъра се асоциират със здраво детство.

Милиони коинобори се появяват по цяла Япония по време на така наречената Златна седмица, започваща в края на април.

Обикновено ги окачват до реката или в предната част на къщата, където живее семейство с деца.

Забележителният музикален талант на Жорж Бизе толкова ярко се проявил в детството му, че го приели в Парижката консерватория на девет години. На 12 години Бизе завършил обучението си и станал професионален композитор.

Един малко успешен композитор се изказал за Бизе за преждевременния му талант с думите:

– Който рано е разцъфтял, то и рано ще престане да цъфти.

– Очевидно е, че той прави сметка да разцъфти не по-рано от 70 години, – разсмял се младия композитор, когато му предали тези думи.

Юсра още от детството си се занимаваше с плуване. На 14 години тя взе участие в Световното първенство по плуване. Поддържаше я Олимпийския комитет на Сирия.

Започна войната и Юсра се наложи да тренира в басейни, които застрашаваха живота на плуващите.

– Как ще тренирам в басейн, на чийто покрив са паднали две три бомби?  – питаше се Юсра.

Много скоро животът в Дамаска стана непоносим. Юсра със сестрите си и други бежанци се опита да премине в Гърция през Турция и Ливан.

Всички бяха натоварени в една лодка. Цяло чудо е, че ги побра всичките 20 човека.

Когато им оставаха 30 минути път до Турция моторът на лодката заглъхна. Никой освен Юсра и сестрите ѝ не умееше да плува.

– Да скочим във водата и да бутаме лодката до някоя суша, – предложи Юсра на сестрите си.

Безсмислено бе да стоят в лодката и да чакат. Момичетата скочиха във водата.

В едната си ръка всяко от момичетата държеше въже, което бе привързано към лодката. Те можеха да движат само другата си ръка и да ритат с краката.

Три и половина часа девойките напрягаха телата си ….. така стигнаха до гръцкия остров Лесбос.

Юсра от дългото напрежение и теглене на лодката бе изтръпнала, почти не чувстваше тялото.

Питаха я:

– Как си?

Тя само им кимаше с глава:

– Добре съм. Успяхме.

С благодарност другите бежанци ѝ казваха:

– Ако не беше ти и сестрите ти, щяхме да загинем.

Тя се усмихваше, а думите на хората стопляха душата ѝ.

Това бяха три дълги часа, в които Юсра трябваше да запази самообладание. Когато надничаше някой малчуган или тъмнокосо момиченце, за да я видят как теглеше лодката, тя се усмихваше на децата.

„Не бива да ме виждат измъчена и изморена, – казваше си Юсра, – биха се изплашили, ако знаеха, че сме в беда“.

От Гърция Юсра и Сара отидоха в Македония, след това в Сърбия, Австрия и накрая се добраха до Германия.

Юсра остана да живее в Берлин и започна активно да тренира под ръководството на треньор отново любимото си плуване.

Понякога тя трябваше да става в пет, за да тренира. Програмата ѝ бе свръх тежка. Но тя работеше по плана на треньора, който той бе съставил за нея. И двамата разбираха ясно какво още не ѝ достига и на какво трябва да наблегне повече.

В Сирия Юсра нямаше такива възможности. Тя продължаваше упорито да тренира. Когато тренираше за нея нямаше значение дали е от Лондон, Сирия, Берлин или някъде другаде, тя бе само спортистка, която имаше определени цели.

При откриване на Олимпийските игри в Рио де Жанейро Юсра носеше знамето на сборния отбор от бежанци.