Денят бе топъл. Слънцето галеше с лъчите си всичко наоколо. Жените в родилното отделение, бяха забравили отминалите болки и се усмихваха на рожбите си, които държаха в ръцете си.

Преждевременно състарена циганка, бе прегърнала детето си и тихо плачеше. Жените я гледаха недоумяващо. Някои от тях си казваха: „Сигурно я боли нещо“. Но не смееха да я приближат.

Накрая една дребна жена, наричаха я Вики, се престраши и попита плачещата родилка:

– Какво ви е? Мога ли да ви помогна с нещо?

Циганката вдигна насълзените си очи и отчаяно каза:

– Никой не може да ми помогне.

– Но какво се е случило? – настоятелно попита Вики.

– Сали като узнае, че пак съм родила момиче ще ме изгони от къщи.

– Е, какво толкова следващото ще е момче, защо такива заплахи.

– Вие не го познавате, – тъжно каза Лейла. – Той много иска да има момче. Това е осмото ни дете.

– И всичките са момичета? – Плесна с ръце Вики.

– Уви, да …, – каза Лейла и зарови глава в пелените на бебето.

Жените се бяха приближили и слушаха разговора. Някои от тях знаеха, какво е да си имаш безсърдечен и непреклонен мъж у дома.

– Не се тревожи, – обади се Анелия, – може и да му мине, като види какво хубаво момиченце си родила.

– Едва ли, – поклати глава Лейла.

След три часа някой почука на външната врата на родилното отделение. Една от медицинските сестри отвори вратата. На прага стоеше брадясал, развлечен и неприветлив мъж. Очите му бяха зачервени. Явно беше пиян.

– Какво е родила Лейла, – едвам се преобърна езика му.

– Много красиво момиченце, – отговори медицинската сестра и му се усмихна.

Мъжът грубо изпсува, обърна се и с клатушкаща се походка си тръгна.

Цяла седмица никой не посети Лейла. Това не я изненада.

Но когато я изписваха, въпреки че се бе обадила по телефона, никой не дойде да я вземе от болницата.

Лейла прибра багажа си, дадоха ѝ пелени и одеялце да загърне малкото, след което тя тъжно се сбогува с жените в родилното и бавно тръгна към изхода на болничното заведение…..

На летището бе шумно. Хора пътуваха нанякъде. Някои от тях притичваха в последния момент и се качваха в самолета.

На Гина Сербезова и предстоеше полет. Това не би я притеснявало ако не бе подутия ѝ корем. Тя бе бременна, а пътуваше сама. Беше в последните месеци.

Може би не трябваше да пътува със самолет, но Гина реши, че така ще стане по-бързо, а и времето бе прекалено малко до срещата, която трябваше да проведе.

Сербезова се качи в самолета, настани се на седалката удобно, до колкото можеше. Погледна през илюминаторът, през който ѝ се откриваше чудна гледка. Малки и големи селища, движещи се коли и хора. Всичко това ѝ изглеждаше като умален детски театър.

Изведнъж Гина усети разкъсваща болка в тялото си.

„О, не! Не сега! Не в самолета!“ – помисли си Гина.

Това ѝ състояния много я разтревожи. Смущаваше се от хората около себе си.

„Ами ако почна да раждам“ – безпокойството ѝ растеше със всяка измината минута.

Гина се приви и изохка. Това привлече вниманието на стюардесата, която бе забелязала, още при качването, че жената е бременна.

– Лошо ли ви е? – попита обслужващата пътниците в самолета.

Когато видя пребледнялото лице на Гина, стюардесата не се поколеба нито за миг, а веднага попита пътуващите в самолета:

– Има ли в самолета лекар? Бременна жена се нуждае от помощ.

За беда такъв нямаше.

Към бремената се отправи 24 годишната Светла. Тя бе само масажистка, която в момента бе без работа.

Гина веднага бе поставена на пода на самолета. Светла коленичи до раждащата, от която изтичаше много кръв и пое бебето. До сега масажистка не бе присътвала на раждане.

Появилото се на бял свят дете, тежеше малко повече от килограм, но не дишаше.

Положението бе критично.

Светла изчисти слузта от устата на умиращото дете и му направи изкуствено дишане.

И стана чудо. Момченцето пошавна, започна да диша и тихо изплака.

Командирът на самолета, знаеше че в салона ражда жена и той държеше щурвала, сякаш ангел бе зад гърба му.

Бе поискано екстрено кацане. И когато самолетът се приземи, към него се приближи линейка. Лекарите от „Бърза помощ“ веднага отрязаха пъпната връв на момченцето и направиха всичко, което бе необходимо в случая.

Пътниците, които станаха съпричастни към станалото, за няколко минути събраха пари за бъдещите нужди на бебето. Някои от тях плачеха от умиление.

Майката и детето бяха свалени през аварийни вход, а самолетът зареди и продължи пътя си. Пътниците бяха развълнувани и още дълго време виждаха картини от случилото се пред очите си.

Болка и голяма мъка. При изключително тежки обстоятелства Данаил Симеонов загуби своето дете.

Когато спусна момченцето си в гроба и се върна у дома си, той започна сериозно да разсъждава върху смисъла на страданието.

Данаил дълго време се рови в Библията за да търси подходящи стихове по тази тема, но това не му помогна, да се пребори с мъката си по загубеното си дете.

За това застана на колени и се помоли:

– Господи, помогни ми в тази ситуация …..

По време на молитвата Данаил несъзнателно отвори очи и видя на стената текст в рамка, който майка му бе донесла, когато той не бе у дома си, а плачеше на гроба на сина си.

Текстът бе окачен веднага на стената, но когато Данаил се върна в къщи не му обърна внимание. Но сега, когато погледна към него, той изтри сълзите от очите си и прочете на глас:

– „Доволно ти е Моята благодат“.

Тези думи силно го докоснаха и той се помоли:

– Господи, направи така, че да бъде за мен достатъчна благодатта Ти.

В отговор на молитвата си Данаил чу:

– Защо искаш това, което вече ти е дадено? Аз Съм се погрижил Моята благодат да е достатъчна за теб. Нима се съмняваш в това? „Доволно ти е Моята благодат“.

От този момент това слово се вряза дълбоко в сърцето на Данаил и той благодари на Бога.

Това е ценен урок и за нас. Не превръщайте Божиите факти в молитва или надежда, а ги използвайте като съществуваща реалност. И вярвам, че тогава в тях ще намерите сила.

Денят бе прекрасен. Слънцето раздаваше топлината и светлината си без да се скъпи.

В близката църква се чуваше пеене. Природата окъпана от скорошния дъжд сияеше, сякаш отразяваше тези песни.

След като службата свърши, пасторът застана на вратата и се ръкуваше с хората, които излизаха от църквата.

Малко момиче мина край него с книга от неделното училище и с корица от Библията под мишницата. Пастирът протегна ръка и се ръкува с него, а след това го попита:

– Мога ли да видя това, което носиш под мишницата?

А в същото време духовният глава си помисли:

„Навярно листовете някъде са се изгубили“.

Отвори празната корица и каза на момиченцето:

– Мило дете, в Библията ти няма нищо, освен обвивката ѝ. Навярно си загубила страниците ѝ някъде?

Момичето без да се смути отговори:

– Не, не съм ги загубила.

– Тогава какво се е случило с тях?  – попита пастирът заинтересовано.

– Всеки път, когато проповядвате нещо от Библията и казвате, че Бог вече така не се движи или че това не е за нашите дни, аз премахвах тази страничка от Библията. Това е всичко, което е останало от Нея, една корица само. Днес ще се избавя и от нея.

Пастирът доста се смути. Него вече не го занимаваше мисълта: „Къде са изчезнали страниците на тази Библия?“, а по-скоро „Какво съм проповядвал?“

Ли бе бедна китайка, но винаги намираше работа, макар и тежка, за да изхрани децата си.

Веднъж отиде на едно планинско пасбище, за да коси трева. На гърба си носеше бебе, а за ръка водеше малко дете.

Когато се добра до върха на хълма, чу силно ръмжене.

Ли се огледа и тогава видя тигрица с две малки, която се готвеше да се хвърли върху нея.

Тази млада китайка никога не бе ходила на училище, нито в църква.

Но веднъж през тяхното село мина мисионер, който им разказа за Исус. Тя много добре си спомняше, че мисионерът им каза:

– Исус може да ти помогне в беда.

И когато ноктите на тигрицата щяха да се впият в Ли, тя започна да крещи:

– Исусе, помогни ми! Исусе, помогни ми! …….

Изведнъж тигрицата се спря и вместо да нападне отново, тя се обърна и побягна към гората.

– Исусе, благодаря ти! Благодаря ти Боже!- възторжено благодареше Ли за чудното си избавление.

Тя все още не можеше да повярва на станало пред очите ѝ. Но беше твърдо убедена в съществуването на Исус и че Той всякога е готов да ѝ се притече на помощ.

Какви „зверове“ ви нападат? Не е нужно да бъдат тигри, лъвове или мечки. Ежедневно ни атакуват със съмнения, страхове, самота, отчаяние или неща, които постоянно ни тревожат.

Призовете Исус на помощ, Той непременно ще се отзове, както когато чу отчаяният вик на младата китайка.