Posts Tagged ‘дете’

Единственият лек за човешката душа

събота, януари 1st, 2022

Те бяха четири добри приятелки. Често се събираха и споделяха проблемите си.

Бе Нова година. Какво ли щеше да им донесе тя?

Ирина пееше и то доста успешно. Преди няколко седмици нещо бе станало с гласните ѝ струни и тя не можеше да пее, както преди. Болката ѝ бе голяма.

Севда се оплака:

– С такова нетърпения очаквах и най-малката ни дъщеря да тръгне на училище, за да се заема с това, което очаквах толкова дълго, а сега съм бременна и мечтите ми станаха направо непостижими.

Деница имаше дете със специални нужди. Тя денонощно се грижеше за него. Въздъхна дълбоко каза:

– Какво ще бъде бъдещето на Тони в това състояние? А аз ще мога ли да се заема с нещо по-сериозно покрай него?

– И мен не ме подмина поредното разочарование, – сподели Рени.

– Животът ни изглежда много по-различен от това, което сме си представяли, – отбеляза Севда.

– Така е, – съгласи се Ирина, – всяка от нас е мечтала за кариера и ли да постигне нещо повече в живота си, но семейните проблеми и неочакваните събития ни накараха да отстъпим назад от това.

– Влюбвам се за пореден път и очаквам да създам стабилно семейство и пак нищо, – в същият болезнен тон изповяда мъката си Рени.

– Чувстваме се уморени и подтиснати, – тъжно се усмихна Деница. – Плачем и скърбим. На това ли сме се надявали?

– Момичета, – вдигна глава и разтърси рамене Рени, – стига сме хленчили. Нека се доверим на Бога и да прегърнем живота, който ни е дал.

– Нали Той ни каза, да не мислим за предишните неща, – вече по-окуражено звучеше гласът на Деница. Бог ще направи нещо нова за нас през тази Нова година. Да, само Той може да направя път в пустинята и да пусне реки в безводната земя.

Очите на Севда се навлажниха и тя прошепна:

– Скъпи Боже, благодаря ти, че проправи път за уморената ми душа в пустинята.

И четирите приятелки издигнаха ръце и започнаха да благодарят на Господа, за новите и чудни неща, които Той е приготвил за тях през идващата година.

Първият подарък

събота, декември 25th, 2021

Дора и Лозан бяха младо семейство. Преди две години им се бе родила дъщеря. Нарекоха я Мила. Двамата бяха много трудолюбиви и се грижеха всеотдайно за детето си.

Един ден една възрастна жена от квартала, ги покани в дома си да живеят при нея, като осигури работа на Дора.

Младата жена трябваше да се грижи за домакинството в големия и просторен дом, където Сара живееше сама. Годините ѝ не бяха малко. Бе погребала мъжа си и децата си, а сега самотата я гнетеше.

Лозан бе много зает в работата си. Много сили изразходваше в нея.

Поканата на Сара бе приета с радост, защото подслона, който им се осигуряваше бе безплатен. Старата жена и младото семейство си паснаха идеално. Едни други си помагаха и бяха щастливи.

Едно нещо натъжаваше Сара. Тя бе често свидетел на една и съща сцена.

Малката Мила щом видеше баща си, веднага изприпкваше при него, прегръщаше го и го молеше да ѝ почете.

Обикновено това се случваше вечер, когато Лозан се връщаше късно. Той бе капнал и изтощен. Тогава не грубо, а внимателно се обръщаше към дъщеря си:

– Татко е уморен. Ще ти почета някой друг ден.

Момиченцето се сконфузваше и натъжаваше, защото този ден все не идваше.

Една сутрин преди Лозан да излезе на работа, Сара го попита:

– Спомняш ли си кой бе първият подарък на Рождество?

Лозан се замисли. Щеше да каже „злато“, въпреки че не беше много сигурен.

– Не бързай да ми отговаряш, – посъветва го Сара, – просто си помисли.

Той, както винаги тичаше към работата си, младият мъж не се замисли много.

Идваше Рождество. И всички в голямата къща се канеха славно да Го отпразнуват.

Но …. Сара гаснеше. Тежка болест я бе покосила. Тя се държеше и не даваше повод на околните да разберат, какво се случва с нея.

Един късен следобед на възрастната жена и стана лошо и се наложи да викат лекар. Дора много се уплаши. Двамата със съпруга ѝ много се бяха привързали към Сара.

Когато Лозан се прибра и научи тъжната вест, веднага се качи горе при възрастната жена.

Тя едва говореше и не можеше да се движи. Лозан я погали по ръката. Сара с голямо усили успя да му каже:

– Първият подаръ …

И тогава той разбра. Първият подарък на Рождество бе любовта.

Защото Бог толкова обичаше Своите деца, че изпрати Сина Си, за да можем всички един ден да се върнем в бащиния си дом.

След като Лозан излезе от стаята на Сара, веднага отиде в детската, където спеше неговото малко ангелче Мила. Очите му се насълзиха.

– Моето скъпоценно дете. Какъв глупак съм бил, когато замених невероятното му детство, с бумащини и каталози. Мила няма да остане вечно дете, за да ме чака да ѝ обърна внимание. Един ден, когато порасне, аз ще имам ли спомен от детския ѝ смях или тайните, които ми е споделила, ако не съм бил до нея?

Лозан бе убеден, че работи за бъдещето на детето си, но се бе лишил от настоящето му.

– Никога по-рано не съм мислил, какво ме очаква като баща, – тъжно отбеляза Лозан.

Колкото и грижовен да бе, Мила ще порасне и ще я завърти собственият ѝ живот. Но днес тя бе негова и никой не можеше да му я отнеме.

– Колко мъдра е Сара, – каза си Лозан. – Тя познаваше болката на Отца, Който изпрати Сина Си в онази нощ, като знаеше какъв път Го очаква.

Сара бе необикновена жена. Тя знаеше, че стремежа към светския успех е безполезно разменяне на диаманти с ненужни никому камъни.

– Благодаря Ти, Господи, че чрез Сара Ти ми помогна да разбера нещо много важно. Най-добрия подарък за това Рождество е детството на дъщеря ми.

Защо

петък, ноември 19th, 2021

Всички галено я наричаха Тинчето. Тя бе инвалид от ранно детство. Тялото и бе пораснало, но умът ѝ оставаше на нивото на пет годишно дете.

Когато подаваха на Тинчето бонбон, тя го грабваше, бързо го пъхаше в устата си, а след това започваше да тича в кръг, смееше се и силно крещеше от радост.

Единствено не понасяше, когато пред нея почнеха да ругаят и псуват. От устата ѝ се изтръгваше уплашен вопъл:

– Боже прости им.

И кавгата спираше.

Веднъж, когато мъмреха брат ѝ, тя застана между него и баща си и започна да прави смешни физиономии. Желанието ѝ бе разсее гнева и да донесе освобождение.

В Тинчето имаше много неподправена детска радост. Тя се усмихваше и караше хората да ѝ се усмихват.

Понякога заставаше пред някоя църква и просеше, а с получените пари купуваше храна за някой скитник, бедно семейство или изоставени деца и с усмивка им я поднасяше.

Един ден на пазара двама бездомници се сбили. Тинчето веднага застанала пред тях и започнала да прави своите смешни физиономии.

Мъжете помислили, че им се подиграва. Нахвърлили се върху нея. Започнали да я удрят и ритата.

Една жена се развикала:

– Не бийте горкото дете.

Но те не спрели, докато телцето на момичето не спряло да мърда.

Защо и кому бе нужно всичко това?

Приет и одобрен

вторник, ноември 16th, 2021

Тони бе затворено дете. Във всичко, което започнеше се чувстваше несигурен и неуверен.

Тони се стараеше и в училище и у дома, но получаваше поредния упрек:

– Можеше и по-добре да се справиш, – мърмореше назидателно баща му.

Търсеше одобрени, но така и не го получи.

Тони порасна и възмъжа, но несигурността си остана в него.

Той непрекъснато си задаваше въпроси от рода:

– Достатъчно добре ли го направих? Можех ли нещо повече от това? Нима пак се изложих? …..

Един ден приятелят му Тошко го покани да посетят една група. Там бяха само младежи. Те изучаваха Библията.

За първи път Тони научи, че Бог го е създал, обича го и го цени като Свой син.

В тази група Господ докосна жадуващият за одобрение младеж. И осъзналият се млад човек прие Исус като свой Спасител.

Изведнъж Тони намери сигурността и одобрението, за което дълго копнееше.

Сега можеше вече да живее с увереността, че е ценен и приет.

Тони чу нежният Глас, Който му пошепна:

– Ти си ценен и почитан в очите ми. . . . Обичам те.

Тези думи подтикнаха Тони да направи всичко по силите си за Бога във всяка задача, за която бе призован.

Днес той насърчава другите:

– Ние сме приети и одобрени от Исус. Нека днес уверено живеем с тази истина.

Стойността, която Бог придава на тези, които обича, не идва от това, което правят за Него, а поради една единствена причина – Той ни е избрал да бъдем Негови.

Работи усърдно, не се отказвай

сряда, септември 15th, 2021

Васко все още бе дете, но обичаше да кара колело с приятелите си.

Неговото колело нямаше допълнителни екстри, както днешните велосипеди. То имаше само една предавка, а за двигател служеха собствените крака на велосипедиста.

Селището, в което живееше не се славеше с равни улици. Те ту се изкачваха ту слизаха надолу. За това Васил трябваше много да върти, особено по нанагорнището.

Той не се стряскаше, когато виждаше, че пътя стръмно се изкачва нагоре, а натискаше здраво педалите. За да запази инерцията кривеше наляво и надясно, но след доста напъни стигаше върха.

Ще попитате:

– Защо бе толкова упорит в това? Нима не му е идвало до гуша всичко това? Защо не се е отказвал?

Защото спускането бе толкова приятно, че всяка капка изразходвана енергия си заслужаваше удоволствието.

Така е и в живота. Човек се стреми към нещо. Е, разбира се това не е толкова лесно, изисква се усилена работа, продължително време и сериозна дисциплина.

Да си постоянен не е приятно понякога, но е важно. Всеки, който е готов да плати цената, накрая печели.

Освен това, Бог се наслаждава в прехода с теб. Той не те оставя сам. Накрая се радва, защото си останал верен докрай.

Продължавай, бъди дисциплиниран и работи усърдно, това ще промени живота ти към по-добро.