За всекиго по нещо

Залата бе препълнена. Изведнъж лекторът предизвика аудиторията:

– Кой я иска?

Той държеше сто доларова банкнота. Много от хората вдигнаха ръце.

Лекторът повтори въпроса си:

– Кой я иска?

Гора от ръце.

За трети път се чу същият въпрос:

– Кой я иска?

Един мъж стана, отиде при лектора и я взе.

– Ето това е действие, – каза лекторът. – Вдигнахте ръце почти всички, но …. защо никой не стана и не дойде да я получи?

В залата настъпи пълна тишина.

– Защото всеки от вас си имаше някакво оправдание, – продължи лекторът. – Много далече седя или сега трябва да вдигна толкова хора, а възможно е някои от вас да се стесняват. У всеки се намери някаква причина, за да не се задейства. Колкото човек е по-умен, толкова е по-убедителна причината му.

Мнозина бяха навели глави. Те осъзнаваха верността на думите му.

А той продължи още по-настървено:

– Дали се страхуваш или те мързи няма значение, но ти трябва да действаш. Това е очевидно. Дори, когато ти е противно, но е необходимо, действай!

Лекторът замълча за малко, за да помогне на слушателите си правилно да осмислят това, което им казваше.

– Всичко това е действие, – поднови изказването си той, – да затвориш уста, когато непременно искаш да се изкажеш; да станеш по-рано, за да организираш по-добре деня си; да се отдаваш на работа, за която няма да ти платят толкова, колкото си искал.

След дълга пауза лекторът повиши глас:

– Да действаш това означава да живееш живота, а не да бъдеш само негов наблюдател.

Погледите на слушателите се оживиха. Посланието бе засегнало сърцата им.

В края на изказването си лекторът ги посъветва:

– Започни с малкото, колкото и незначително да ти изглежда. Но когато спечелиш първата си победа, това ще те окрили и ще те стимулира да продължиш. Ако не можеш да направиш най-малкото, ти никога няма да достигнеш значителното.

Последваха бурни ръкопляскания.

Камен бе млад мъж, почти на осемнадесет години. Той с нетърпение очакваше да постъпи в колежа, който сам си бе избрал. Бе получил и академична стипендия за него.

Той участваше активно в гимназията и сега очакваше с готовност да служи в новата обстановка.

Намери си работа на непълен работен ден. Там се справяше чудесно от самото начало. Беше си поставил ясни цели и всичко вървеше по график.

И изведнъж всичко се срути. Глобалната криза в здравеопазването промени всичко.

От колежа информираха Камен:

– Вероятно първият ви семестър ще бъде онлайн.

Много бизнеси бяха закрити, а с тях и възможността да се работи дори почасово.

Приятелят му Михаил, който бе боксьор се засмя и му цитира думи на известен мъж от бокса:

– Да, всеки има план, докато не получи удар в устата.

Камен не се отчая. Той се довери на Бога.

– Щом Той определил нашите планове, ще ги изпълни според волята Си, – каза си Камен.

Ситуацията съвсем не бе лека. Но младежът се включи с отворено сърце към Божите напътствия. Той се противопостави на мисълта сам да си състави нов курс на действие.

Мечтите, които не се сбъдват, могат да бъдат разочароващи, но тъй като не знаем какво ни чака в бъдеще, не можем да се конкурираме с всезнаещия Бог.

Когато се подчиняваме на Господа, можем да бъдем сигурни, че Той с любов ще ръководи стъпките ни нищо, че не виждаме пътя напред.

Невен бе пример за това, как трябва да се уважават другите.

Той работеше в един цех за производство на хартия цели петнадесет години. Бе добър баща и със семейството си често посещаваха местната църква. Даваха го за пример на подражание.

Веднъж Невен бе силно засегнат.

– Как могат да ми говорят така? Направих го неволно. Сбърках, но защо е нужна толкова жлъч в думите.

Не му бе в характера да се разбунтува срещу наранилите го, но не можеше да преодолее вътрешното си негодувание. Бе безкрайно възмутен от действията и думите спрямо него.

Един ден пъхна пистолет в джоба на палтото си, преди да отиде на работа. Паркира пред цеха и тихо влезе. Преда го забележат, той стреля десетина пъти и смъртоносно повали двама свои колеги.

Всички бяха в недоумение:

– Той бе толкова кротък човек.

– Как можа да да се случи това с него?

– Бе толкова отговорен и уважаван?!

Накрая откриха нападките и злостните забележки, които стояха зад този ужасен инцидент.

Човекът, който отвън изглеждаше нежна душа, кипеше от убийствена омраза вътрешно.

Така е с негодуванието. Отровните води на ненавистта поради небрежност накрая изплуват на повърхността. Натиска нараства неимоверно.

Въпрос е само на време, за да стане непоправимото. Последствията винаги са били трагични.

Отговорът на обидата е само един. Признай, че съществува такава и тогава я изповядай пред Този, Който е умрял за твоите грехове. Подчини Му се и Той ще ти помогне да се освободиш от нея.

Камен се завъртя около баща по-дълго време от друг път. Явно нещо го тревожеше, но се страхуваше да попита.

Разбирайки това баща му попита:

– Какво те е развълнувало толкова?

Това премахна всички прегради и Камен заговори бързо:

– Татко, ако Бог поставя „не“ пред дадено действие, а ние го правим, това грях ли е?

– А ти как мислиш? – баща му не бързаше да отговори на въпроса му.

– Е, може би означава „По-добре не го прави“ – и Камен изпитателно погледна баща си.

– Може би ти си мислиш за десетте Божи заповеди?! – усмихна се бащата. – Тогава защо не приемаш сериозно, командата, която най-често се появява в Библията?

– И коя е тя?- любопитството нарасна неимоверно много в Камен.

– Ами тази „Не се страхувай“. И забележи, това не е съвет, а заповед. Ти се страхуваше преди малко да ме попиташ, но страхът не е вариант. И сега навярно знаеш как да се пребориш с него?

– Да, разбирам, че когато врагът действа срещу мен, ако не му противодействам …..

– Тогава не осъзнаваш това, което ти дава Бог.

Камен започна да осъзнава, че забраните не бяха толкова страшни, ако човек разбираше от къде идва силата за да изпълни всяко „не“.

Грееше слънце, но все още не топлеше. Митко и Лило крачеха бодро и споделяха това, което бе дълбоко в сърцето им.

– Знаеш ли как се вбесявам всеки път, когато чета за лекомислените действия на Петър, Яков и Йоан, особено, когато Исус ги взе със себе си в Гетсиманската градина. Трябваше да се молят, а заспаха, – сподели Лило.

– А не си ли си помислил поне веднъж, че и ние самите предаваме Господа, когато Той ни вика? – попита Митко.

– Кога? – Лило смяташе, че винаги се отзовава на повика на Бога.

– Например, когато седиш пред телевизора или компютъра, а е време за молитва. Четеш романи, когато някой има нужда и иска да бъде обичан. Спим, а всичко край нас се руши.

– Вярно, – съгласи се Лило. – И аз съм се улавял понякога, че с неохота помагам на някого или като по задължение започвам да се моля, сякаш нямам среща с любимия си Приятел, а изпълнявам някакво неприятно поръчение.

– Както Спасителят имаше нужда от Петър, Яков и Йоан, така Той има потребност от теб и мен. За това ни е поверил Великото поръчение, Евангелието. Дал ни е силата на молитвата.

– Много пъти съм си мислил, че правя това, което Господ желае от мен, но дали това наистина е така? – напълно съкрушен попита Лило.

– Пробвал ли си, когато животът ти се разклаща или си бил изправен пред безмилостните обстоятелства, да се молиш така: „Нека бъде не моята воля, а Твоята“? – продължи още по-настървено Митко.

– Да, трябва да се научим да се моли дори, когато другите край нас заспиват, – Лило одобри казаното от приятелят му.

– Забележи, – наблегна Митко, – ако Петър не беше задремал, а се бе молил, нямаше три пъти да се отрече от Исуса.

– Колко по-различен щеше да бъде животът ни ако не заспиваме, когато трябва да се молим, – въздъхна тежко Лило.

Двамата крачеха и всеки сам за себе си отчиташе пропуснатите моменти, когато е можело да бъде насаме с Господа. Те си обещаваха, че повече няма да допускат сънят да го събори, когато е нужно да застанат на колене.

Когато не се молим и не общуваме с Господа, пропускаме блаженството в присъствието Му и онзи недостижим мир в това трудно, обезпокоително и предизвикващо паника време.