За всекиго по нещо

Невен бе пример за това, как трябва да се уважават другите.

Той работеше в един цех за производство на хартия цели петнадесет години. Бе добър баща и със семейството си често посещаваха местната църква. Даваха го за пример на подражание.

Веднъж Невен бе силно засегнат.

– Как могат да ми говорят така? Направих го неволно. Сбърках, но защо е нужна толкова жлъч в думите.

Не му бе в характера да се разбунтува срещу наранилите го, но не можеше да преодолее вътрешното си негодувание. Бе безкрайно възмутен от действията и думите спрямо него.

Един ден пъхна пистолет в джоба на палтото си, преди да отиде на работа. Паркира пред цеха и тихо влезе. Преда го забележат, той стреля десетина пъти и смъртоносно повали двама свои колеги.

Всички бяха в недоумение:

– Той бе толкова кротък човек.

– Как можа да да се случи това с него?

– Бе толкова отговорен и уважаван?!

Накрая откриха нападките и злостните забележки, които стояха зад този ужасен инцидент.

Човекът, който отвън изглеждаше нежна душа, кипеше от убийствена омраза вътрешно.

Така е с негодуванието. Отровните води на ненавистта поради небрежност накрая изплуват на повърхността. Натиска нараства неимоверно.

Въпрос е само на време, за да стане непоправимото. Последствията винаги са били трагични.

Отговорът на обидата е само един. Признай, че съществува такава и тогава я изповядай пред Този, Който е умрял за твоите грехове. Подчини Му се и Той ще ти помогне да се освободиш от нея.

Камен се завъртя около баща по-дълго време от друг път. Явно нещо го тревожеше, но се страхуваше да попита.

Разбирайки това баща му попита:

– Какво те е развълнувало толкова?

Това премахна всички прегради и Камен заговори бързо:

– Татко, ако Бог поставя „не“ пред дадено действие, а ние го правим, това грях ли е?

– А ти как мислиш? – баща му не бързаше да отговори на въпроса му.

– Е, може би означава „По-добре не го прави“ – и Камен изпитателно погледна баща си.

– Може би ти си мислиш за десетте Божи заповеди?! – усмихна се бащата. – Тогава защо не приемаш сериозно, командата, която най-често се появява в Библията?

– И коя е тя?- любопитството нарасна неимоверно много в Камен.

– Ами тази „Не се страхувай“. И забележи, това не е съвет, а заповед. Ти се страхуваше преди малко да ме попиташ, но страхът не е вариант. И сега навярно знаеш как да се пребориш с него?

– Да, разбирам, че когато врагът действа срещу мен, ако не му противодействам …..

– Тогава не осъзнаваш това, което ти дава Бог.

Камен започна да осъзнава, че забраните не бяха толкова страшни, ако човек разбираше от къде идва силата за да изпълни всяко „не“.

Грееше слънце, но все още не топлеше. Митко и Лило крачеха бодро и споделяха това, което бе дълбоко в сърцето им.

– Знаеш ли как се вбесявам всеки път, когато чета за лекомислените действия на Петър, Яков и Йоан, особено, когато Исус ги взе със себе си в Гетсиманската градина. Трябваше да се молят, а заспаха, – сподели Лило.

– А не си ли си помислил поне веднъж, че и ние самите предаваме Господа, когато Той ни вика? – попита Митко.

– Кога? – Лило смяташе, че винаги се отзовава на повика на Бога.

– Например, когато седиш пред телевизора или компютъра, а е време за молитва. Четеш романи, когато някой има нужда и иска да бъде обичан. Спим, а всичко край нас се руши.

– Вярно, – съгласи се Лило. – И аз съм се улавял понякога, че с неохота помагам на някого или като по задължение започвам да се моля, сякаш нямам среща с любимия си Приятел, а изпълнявам някакво неприятно поръчение.

– Както Спасителят имаше нужда от Петър, Яков и Йоан, така Той има потребност от теб и мен. За това ни е поверил Великото поръчение, Евангелието. Дал ни е силата на молитвата.

– Много пъти съм си мислил, че правя това, което Господ желае от мен, но дали това наистина е така? – напълно съкрушен попита Лило.

– Пробвал ли си, когато животът ти се разклаща или си бил изправен пред безмилостните обстоятелства, да се молиш така: „Нека бъде не моята воля, а Твоята“? – продължи още по-настървено Митко.

– Да, трябва да се научим да се моли дори, когато другите край нас заспиват, – Лило одобри казаното от приятелят му.

– Забележи, – наблегна Митко, – ако Петър не беше задремал, а се бе молил, нямаше три пъти да се отрече от Исуса.

– Колко по-различен щеше да бъде животът ни ако не заспиваме, когато трябва да се молим, – въздъхна тежко Лило.

Двамата крачеха и всеки сам за себе си отчиташе пропуснатите моменти, когато е можело да бъде насаме с Господа. Те си обещаваха, че повече няма да допускат сънят да го събори, когато е нужно да застанат на колене.

Когато не се молим и не общуваме с Господа, пропускаме блаженството в присъствието Му и онзи недостижим мир в това трудно, обезпокоително и предизвикващо паника време.

Дядо Радул постоянно имаше в джобовете си масльонка, прибор с машинно масло за смазване на различни елементи.

Щом минеше покрай врата, която скърцаше, намазваше с масло пантите ѝ. Случваше някоя порта трудно да се отваря и затваря, тогава масльонката отново влизаше в действие.

И така вървеше дядо Радул премахвайки трудностите и улеснявайки тези, които вървяха след него.

Някои казваха за него:

– Той е странен човек.

– Ненормален?

– Своеобразен и чудат.

А старецът продължаваше да пълни и изпразва масльонката си с масло, като смазваше всички места, които се нуждаеха от това.

Има много хора, чийто живот скърца със зъби и безжалостно трещи ден след ден. На такива нищо не им се отдава и изобщо не им върви. Те се нуждаят от масло на радост, нежност и внимание.

А вие носите ли със себе си такова масло? Готови ли сте да помогнете на ближния си, да смекчите тежката му участ?

Знаете ли, че смазката на одобрение много добре действа на отпадналите духом? Тя е утешение за отчаяните.

Маслото на милосърдието смекчава острите и твърди краища на ожесточеният живот, следствие от греха. Хора, които са го получили стават по-меки и податливи да приемат изкупителната благодат на Спасителят.

Какво чакате? Не се бавете! Този, човек може повече да не го срещнете, за това побързайте да му помогнете!

Всички много обичаха малкия Андрей. Той намираше всякога какво да даже, дори и на най-отчаяният между хората. С това си действие предизвикваше радост и насърчение.

Веднъж той бе отишъл при съседката леля Нина. Тя беше добра и щедра жена, но животът ѝ бе труден, изпълнен с мъка.

Когато ѝ предлагаха да сподели проблемите си с Бог, тя гневно отговаряше:

– Къде е този Бог? Ако го имаше, щях ли да страдам така?

Колкото и да се опитваха да ѝ обяснят какво точно трябва да направи, тя махаше с ръка и нервничеше:

– Не ми говорете повече за вашия Бог! Писна ми!

Андрей се завъртя край леля Нина и весело каза:

– Днес научих едно стихотворение, искаш ли да ти го кажа?

– Добре Андрюша, – засмя се леля Нина, – давай!

– Създаде ме великият Бог – започна Андрей, –  за да го прославя. Той изпрати светлината Христос, за да ме спаси от греха и позора. Исус подаде ми ръка и ме води към Небесата. Побързай, не бави се, на зова му откликни и сърце си широко отвори.

Леля Нина нежно погали главата на малкото момче и се просълзи.

Виждайки сълзите и Андрей съчувствено попита:

– Мога ли да ти помогна с нещо?

– Близките ми не са ме оставили, а и съседите ми помагат, но ти днес ми помогна най-много.

След като се раздели с момчето, Нина падна на колене и се разплака:

– Господи, прости ми ……