За да се укрепи вярата ви, трябва да се обедините с  другите в поклонение пред Бога.

Хвалението има две основни предимства. То подновява вярата ни и възстановява нашата радост.

Колко пъти сте ставали в неделя сутрин и сте си казвали:

– Толкова съм уморен и изтощен. Нямам сили да отида на църква.

Но след като отидете в храма, вие се чувствате като подновен, укрепнал и силен.

Силите ви няма да се подновят ако гледате някой филм или седите дълго време пред дадена компютърна игра.

Всички тези и подобни на тях дейности ще ви направят по-мързелив и от най-мързеливите.

Вашите сили се подновяват, когато с  другите по време на богослужение се покланяте и хвалите Бога.

„Влезте в портите Му със славословие. И в дворовете Му с хваление; Славословете Го и благославяйте името Му. Защото Господ е благ; милостта Му трае до века. И верността Му из род в род“.

Църквите на Свети Георги са станали едни от най-известните  монолитни църкви в Етиопия. Те са общо 11. Тези църкви са част от световно културно наследство на ЮНЕСКО.

Всичките 11 църкви са издълбани във вулканични масиви. Нивото на покрива съвпада с нивото на земята. Дворът на църквите е поставен в ямата на дълбочина от 12 метра. Диаметърът на ямата е 25 метра. Църквата се състои от един единствен монолитен камък заедно с околните скали.

Няма единно мнение за това, как е построен комплекса.

Първата версия гласи, че дворът е изсечен в скалата като пръстовиден окоп, а след това от каменните скали останали в средата, са изсекли църква, с вътрешни помещения, сводове, арки, колони и прозорци.

Втората версия гласи, че разкопките и довършването на църквата са станали по едно и също време, отгоре надолу.

Църквата има кръстообразна форма, чиито размери са 12 х 12 метра, с височина от 12 метра. Стените на храма са украсени със специални корнизи и пиластри.

Когато Хари е възстанови, един негов познат му подари малко женско лъвче. Той го отгледа като свое дете. Кръсти го Леонтия.

Когато лъвчето порасна, стана  малко своенравно.

Един ден Хари прояви небрежност и Леонтия се измъкна от клетката.

– Стой мирна, за да те прибера, – извика Хари.

Но тя започна да влачи корема си по земята. Беше безмълвна, готова да скочи. Очите ѝ горяха.

Хари разбра, че сега не ѝ беше баща, а храна за нея.

„Дойде последния ми час, – помисли си той“.

Синът на Хари, Ангел се появи в двора. Той разбра в какво опасно положение се намира баща му.

– Леонтия насам, – извика Ангел. – При мен!

В мига, когато животното отклони поглед, Хари започна да отстъпва бавно назад.

– Погледни насам, Леонтия! – започна да вика Ангел.

Лъвицата погледна русолявият младеж, облечен в пъстри дрехи и се стъписа. Тя започна да отстъпва назад, направи една крачка, после още една…..

Изведнъж Леонтия отново притисна корема си до земята, изгубвайки интерес си към Хари, започна да дебне Ангел

Хари бе целият потен, но продължи назад, от където щеше да потърси помощ.

Ангел бе изтръпнал, но говореше нежно на лъвицата:

– Ти си добро момиче. Не прави глупоти …

Леонтия се вслуша в гласа му, но отвори паст и нададе рев. Ангел стоеше неподвижен, а устните му мълвяха беззвучна молитва:

– Господи, влей кротост в животинското ѝ сърце…

Хари се беше отдалечил вече на безопасно място. Той намери двама мъже и им каза:

– Вземете голямата мрежа и елате. Бъдете внимателни!

Тримата започнаха да се промъкват безшумно към двора.

Лъвицата стоеше на едно място. Колебаеше се, а ушите ѝ леко потрепваха. Ангел виждаше, как лигите ѝ се стичаха по зъбите.

Тя се отпусна назад, малко приседна. Ангел усещаше дъха ѝ. Леонтия се готвеше за скок. Мускулите ѝ потръпнаха.

Лъвицата отвори челюсти и скочи ….., но тялото ѝ се завъртя във въздуха, когато един куршум се заби в ребрата ѝ. Леонтия се търкулна и се удари в оградата. Тя изрева. Нов куршум се заби в хълбока ѝ.

Животното продължи да е търкаля по земята и да скимти. Тогава мъжете хвърлиха мрежата върху нея.

Хари пристъпи спокойно към животното и преряза гърлото му.

Леонтия изрева, закашля се, от устата ѝ потече кръв. С последни сили нанесе удар върху един от мъжете, одра лицето му и застина.

Мъжете скупчили се край нея, въздъхнаха облекчено.

Михаела отиде до прозореца. Още една година ще трябва да среща Нова година с родителите си. А толкова много ѝ се искаше на този празник да бъде с някое момче.

Сълзите без предупреждение рукнаха от очите ѝ.

– Защо всичките ми приятелки си имат момчета, а аз не, – тихо изплака Михаела. – Е, имам Дамян. И той е влюбен в мен. Красив и умен е, но той не е човекът, с който искам да прекарам остатъка от живота си.

Михаела посегна към телефона си и без голямо желание набра номера на Дамян.

„По-добре с него, – помисли си тя, – отколкото пак да прекарам празника с родителите си“.

– Дамяне, можеш ли да отскочиш сега за малко при мен?

– Какво се е случило? Току що излязох от банята и не ми се иска сега да излизам на улицата. Ще ти позвъня по-късно.

– Добре.

Михаела отново заплака:

– Все пак бях права, той не е моето момче. Нима така се обича? Той дори не разбра по гласа ми, колко самотна се чувствам. Трябва малко да поизляза.

Михаела обичаше зимните разходки особено вечер. Но днес нищо не я радваше нито снежинките, които прелитаха около нея, нито празничните гирлянди, нито веселите лица на минаващите край нея хора.

До нея рязко спря кола.

– Можехте под колелата да попаднете, защо не внимавате, – раздаде се мъжки глас.

Михаела вдигна глава. Пред нея стоеше симпатичен младеж, който ѝ се усмихваше.

– Да не ви е лошо? Кажете нещо, не мълчете, моля ви. Хайде ще ви закарам до вас. Къде живеете?

– Дебелянов 23.

През целия път Михаела мълчеше.

– Стигнахме. За първи път срещам такова мълчаливо момиче.

Младежът се огледа. Михаела спеше.  Не посмя да я събуди. Намали звука на радиото в колата и сам не забеляза кога и той заспа.

Събудиха се едновременно. Михаела благодари на младежа и се прибра в къщи.

Телефонът звънеше като на пожар. Търсеше я Дамян.

– Къде изчезна? Започнах да се тревожа за теб. Добре ли си?

– Да.

– Михаела, искаш ли заедно да отпразнуваме Новата година?

– Не, не искам.

Сутринта Михаела пристъпи до прозореца и дръпна щорите. Видя вчерашният непознат да влиза в двора с букет цветя.

– Хайде да се запознаем, – каза непознатият младеж, когато Михаела му отвори вратата. – Аз съм Мирон. Честита Нова година!

След това той си тръгна. Михаела не го покани но бе уверена, че ще се видят пак.

Тя се усмихна на себе си:

– В моя живот стана чудо. Кой казва, че не стават такива неща?

Радостна и щастлива Михаела затанцува из стаята.