Групата не бе голяма, но тя често се събираше. Дискутираха по различни въпроси.

Днес първи взе думата Ботьо:

– За какво използваме неделята?

– Да спим по до късно, – подскочи Деница.

– А защо не да се срещаме с приятели на закуска? -повдигна рамене Пламен.

– Важното е да пазаруваме, – отбеляза Дона. – Къде ще намерим толкова свободно време? А и трябва да се възползваме от разпродажбите през уикенда.

– Има много работа в двора и по къщата, – заклати глава Калин. – Дори и десет недели да имам на куп, пак няма да я свърша.

– Стига работа, – изропта Крум. – Гледайте някой филм или мач.

След като ги изслуша Ботьо заключи:

– Неделята трябва да бъде не само за физическа почивка и възстановяване, но и за духовно освежаване. Това е израз на нашата преданост към Бога.

Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.

Нако и Мишо бяха съседи. Можеше да се каже, че донякъде се разбираха.

Защо донякъде?

Веднъж Нако реши да отиде да пазарува и си рече:

– Нещо ме подбужда да пазарувам и за съседа си. Какво да му купя?

Замисли се, а след това продължи със размишленията си на глас:

– „Каквото вземете за себе си, вземете го и за ближния си“. Много обичам сладоледа с шоколад. Такъв ще купя и на съседа си.

Когато излезе навън Нако забеляза, че боклука на Мишо е „прескочил“ в неговия двор.

Въздъхна тежко и каза:

– Е, случва се. Ще почакам да го почисти, не бързам за никъде.

Само напомни внимателно на Мишо:

– Виж, моля те …. нека това да изчезне от двора ми.

– Сега съм зает, но следващата седмица, непременно ще се заема с него, – обеща Мишо.

Минаха две седмици, а боклука си стоеше в двора на Нако.

Днес той трябваше да отиде отново да пазарува.

Мина покрай мястото, където се продаваха сладоледи с шоколад, но не спря.

Насочи се по-нататък към бамята.

Когато се върна с колата си, Нако тръсна чувал в скута на мързеливия си съсед и му пожела:

– Приятна вечер.

На следващата ден, когато Нако погледна в кухнята, познайте какво намери там сладолед с шоколад или бамя?!

Милен бе навел глава. Целият бе потънал в мислите си.

Таньо го приближи, сръга го в ребрата и насмешливо попита:

– Да не би да си почнал на ум да философстваш?

– Чудя се как се е чувствал Петър, когато Исус го е попитал за трети път, дали го обича!?

– Може би е искал да знае, дали обича Господа повече от себе си, – съвсем сериозно отговори Таньо.

Милен извиси показалеца си нагори и бе готов да продължи разсъжденията си на глас, когато Таньо наблегна:

– Най-малкото се е чувствал неудобно …

– Вероятно въпросът му е бил по-дълбок, – завъртя глава Милен.

– Пак с твоите философии, – засмя се Таньо.

А Милен уверено продължи:

– Макар и негласно казани те са звучали може би така: Обичаш ли Ме повече от мненията на другите, като прислужничката в двора? Повече от собствената си безопасност и комфорт, когато те екзекутират като враг на Рим? Повече от собствената ти репутация? Повече от спомените ти за грях и провал? …

– Каквото и да говориш, – каза Таньо – Исус достигна до сърцето на Петър …

– И промени мотивацията му, – допълни Милен.

– Е, да, – съгласи се Таньо, – Мотивацията на Петър да живее за Исус и да Му служи, не беше опит да отблъсне вината, да спечели прошка, да избегне критика, да докаже нещо на някого, да получи одобрение или признание.

– Така е, – плесна с ръце Милен. – Единствената мотивация на Петър да служи на Господа беше любовта му към Него.

Дядо Христо седеше с внука си в двора. Двамата обичаха да беседват на различни теми.

Старецът бе сладкодумник, а внукът добър слушател.

– Днес си спомних една много стара история, – започна дядо Христо.

Внукът наостри уши и се приготви да чуе нещо интересно.

– Една възрастна двойка живеела в стара фермерска постройка. Те нямали достатъчно пари за ремонт и всеки момент домът им можел да се срути над главите им. Не стигали средства за храна, лекарства, да не говорим за отопление в студените зими. След като умрели, в имота им открили нефт. Представяш ли си, през всичките тези години, в които едва са свързвали двата края, те са живеели върху скрито богатство!

– Тъжна история, – констатира внукът.

– А знаеш ли, че много от нас християните живеем като тази стара двойка?

– Не вярвам, – противопостави се внукът.

– Нали някои казват: „Бог ме е спасил и някой ден ще отида на небето“?

– И какво лошо има в това? – тръсна глава малкият.

– Духовно бедните християни не използват Божията благодат, която е достъпна във всеки момент от живота им. Нима е нужно да чакаме да идем на небето, за да се радваме на богатствата на благодатта, които Господ вече ни е дал в изобилие?

– Аха, – съгласи се внукът. – То си е така.

– Освен това, – дядо Христо подръпна единия си мустак, – истинското богатство не се измерва с банковата ни сметка, а с Божията благодат. Ние сте получили Христовата праведност, прошка на греховете си, осиновяване като Божи деца, силата на Светия Дух, която обитава във нас и вечно наследство. Като сънаследници с Христос, ние имате достъп до Божите богатства, които включват неизразима радост, безусловна любов и мир, който никой ум не може да схване.

Внукът се засмя и добави:

– Прав си, дядо!

А вие не чакайте да идете на небето, а черпете от Божествените благословения всеки ден в живота си.

Защо не започнете да правите това още днес?!