В едно малко селце живееха дядо Димо и баба Маря. Къщата им бе стара. Тъй като нямаха деца, на стари години сами се справяха с домакинството. Не им бе леко, но работеха, доколкото можеха и докъдето им стигаха силите.
Един ден заваля силен дъжд, същински порой. Вятърът духна металният лист, който бе поставен за покрив и водата започна да се излива направо в къщата.
Дядо Димо непрекъснато тичаше до двора и пак се връщаше. Гърдите му хриптяха, но той не спираше.
– Старче, какво си пощръклял, та тичаш навън-навътре?! – сопна му се Маря.
– Ходя да видя, кога ще спре дъждът, – задъхано отговори старецът.
А небето бе покрито с облаци и дъждът не преставаше.
– Защо ще гледаш навън? – ядоса се старата жена. – Не виждаш ли, че водата тече направо в дома ни?! Колкото и да тичащ, дъждът няма да спре. Налягай си парцалите …..
– Тогава какво да правя? – вдигна безпомощно ръце Димо.
– По-добре сложи коритото под дупката на тавана, така поне ще спреш този потоп. А когато свърши дъждът, качи се на покрива и го поправи, – настави го Маря.
– А до тогава …., – изпъшка Димо.
– Ще седим като мокри кокошки, – троснато му отвърна баба Маря.
Така и ние трябва, без да се мотаем, да изправим душите си, преди да е завалял дъждът на ежедневната суета, а не да чакаме благоприятно време или когато е вече късно, за да го направим.
