Posts Tagged ‘двор’

Не се съгласявай, да бъдеш жертва, нито обвинявай някого

сряда, май 11th, 2022

Стопли се и хората взеха да работят на нивите и по дворовете си.

Скоро щяха да почнат и да садят чушки, домати и всичко, което бе нужно за трапезата.

Огнян днес бе настроен философски и не изненадваше с нищо ново комшията си Пешо:

– Уважавай живота не само за неговите прелести, а и за трудностите му.

– Е, чак пък толкова, – възразяваше Пешо. – Колко пъти ставаме неволни жертви на развихрили се глупаци?

– Колкото и да е отвратително положението ти, не се опитвай да обвиняваш държавата, шефа си, родителите, природата или нерадостното детство. Менюто е безкрайно и скучно, – махна с ръка Огнян.

– Как да не са виновни? Ако не бяха …..

– Слушай, – Огнян извиси глас, – щом хвърлиш вината на някого или нещо, моментално подкопаваш собствената си решимост за промяна и увеличаваш вакума на безотговорността.

– Дрън, дрън, много знаеш, – запъна се Пешо.

– Парализираната воля не носи радост, – изстреля набързо Огнян.

– Когато стигнеш ръба на отчаянието, друга песен ще ми запееш, – усмихна се Пешо.

– Ти за мен не бери грижа, – натърти Огнян. – За всяко нещо се намира чалъм.

Игнорирай

вторник, март 1st, 2022

Змията повдигна глава, огледа района и реши да прекоси двора.

И без това никой не се мяркаше там, а покаже ли се, тя си знаеше.

Започна да извива дългото си почти черно люспесто тяло и да пълзи напред.

На пътя ѝ се изпречи трион. Когато се приплъзна по него, змията се нарани.

Силната болка я обърна светкавично и тя захапа триона, но резултата бе още по-плачевен. От разрязаната ѝ уста обилно капеше кръв.

Змията не можа да разбере какво става. Мислейки, че триона я напада, тя реши да се увие около него и да го стегне с люспестото си тяло. Така смяташе да спре дъха му и да го унищожи.

За съжаление мъртвата бе тя, а не триона.

Така се случва и със нас, когато бурно реагираме на преценките на другите. Излишно се нервираме, усилваме главоболието си, но всичко това влошава само нашето състояние.

За това не обръщай внимание и забрави, когато не те оценяват правилно. За твое добро е.

Трябва ли непременно

понеделник, януари 31st, 2022

Запрян имаше болнична охота да спори за всичко. Няма значение за какво, важното е да се противоречи.

Бе слънчев ден и хората радостно излизаха навън. Всеки се радваше на хубавото време и се стараеше да свърши нещо по двора.

Запрян вървеше намръщен и не обръщаше внимание на никого.
От сутринта се скара с баща си и бе тръгна към свещеника, за да разреши спора, който се бе възникнал помежду им.

Без да поздрави Запрян направо попита духовното лице, което срещна в двора на храма.

– Трябва ли непременно да ходя на църква ако имам Бога в душата си?

– Ако се смяташ за верен Нему, не можеш да не посещаваш Божия храм.

– И все пак ….. – измърмори нерешително Запрян.

– Тук в църквата се извършват Божите тайнства. Господ ни дава Своето Тяло и Своята Кръв за опрощение на греховете ни и за изцеление на нашите души, – каза свещеникът.

– Да, но …, – желанието да противоречи, не бе напуснало Запрян.

– Тъй като казваш, че Бог е в душата ти, едва ли се досещаш, че душата ти е покрита с язви от греховете ти. Тя кърви. Изкривена и покварена е, но ти не усеща това.

Запрян въздъхна дълбоко и погледна с укор свещеника

– Не искаш да се вслушаш в себе си и да разбереш, че си тежко болен, благодарение на греховете си, – свещеникът продължи наставлението си. – Разбери само Господ може да те изцери, .

– И какво излиза от всичко това? – Запрян недоверчиво се взря в очите на Божия служител.

– Храмът е духовна болница и тъй като няма човек без грях, който допринася за душевното му разстройство, всеки трябва да отиде в храма, включително и ти.

Запрян повдигна рамене и си тръгна. Не успя да надделее в този спор, но следващия път може и да успее.

Има светло бъдеще

четвъртък, декември 2nd, 2021

Заваля сняг. Ситен бе, но натрупа малко. Бяла пелена покри дворовете и покривите.

Хората си казаха:

– Аха най-после и зимата се показа.

– Крайно време беше, влязохме в декември.

Но на другия ден прокапаха стрехите. Сякаш пролет пукна. Пекна слънце и скритата зеленина под снега смело надигна глава.

Емил и Зарко се бяха облегнали на близката ограда. Примижаваха срещу слънцето, подложили лицата си на топлите му лъчи и тихо разговаряха.

– С тези ограничения се чувствам като в затвор, – подметна Емил.

– По-лошо е когато сами си създаваме капани от нашите мисли, навици, действия и досадното минало, което не ни оставя намира, – добави Зарко.

– Няма по-голям затвор от този, който сами сме си създали, – довърши мисълта си Емил. – Килиите в него имат решетки изградени от собствената ни несигурност.

– По-скоро от дълбоката убеденост, че нещо вътре в нас е сериозно повредено, – усмихна се тъжно Зарко. – Носим това като верига около вратовете си.

– Всички сме на тоя хал, особено в днешното време, – поклати глава Емил. – Това може да се промени, ако на човек му се случи нещо, което силно да го разтърси.

– Евангелието е най-разтърсващата мярка, – възторжено заяви Зарко, – окървавеният кръст. Смъртта на Самият Бог заради нас и Неговото възкресение, които са израз на Божията любов и сила.

– Какво искаш да кажеш? Има ли надежда за нас? – отчаяно провлачи гласа си Емил.

– Повтаряй си го всеки ден: „Има светло бъдеще, но само в Исус Христос“.

Емил изгледа Зарко и си помисли: “ Кой знае, може и да е прав. И от други съм го чувал“.

Той знае делата ти

петък, ноември 26th, 2021

Слънцето щедро раздаваше светлината и топлината си, макар че бе късна есен, а Любомир се шляеше по двора.

Обикновено той се втурваше да помага на всеки. Паднал човек или наранено животно не би подминал.

Днес лицето му бе тъжно. Какво ли се бе случило?

Видя го баща му и се засмя:

– Защо са ти потънали гемиите?

– Помагах на Стоил за покрива и …., – гласът на Любомир се задави, бе готов да заплаче, но се въздържа.

– Всички се жадни за признание, – констатира бащата. – Помогнал си и си очаквал поне да ти кажат: “ Браво“ или да те похвалят, но то не се е случило.

Любомир погледна баща си. В очите му се четеше болка и потвърждение на думите му.

– Повечето от нещата се правят почти без свидетели, – продължи бащата, – така че няма кой да те похвали.

– Е, не съм чакал благодарност или каквото и да е, – замънка Любомир.

– И така трябва да е. Кой вижда часовете прекарани с пациент, страдащ от церебрална парализа? Кой те вижда, когато ринеш снега от пътеката на възрастна жена, която живее до теб? А когато напазаруваш за някого, прикован на легло или когато помагаш на дете, затрудняващо се в училище? Какво би казал да прекаран час на телефона с приятел, който иска да се самоубие?

Любомир завъртя глава в знак на съгласие.

– Но Бог вижда, – добави бащата. – И когато помагаш, Той се радва. Спомни си какво казва: „Зная твоите дела и любовта, и вярата, и служението, и твоето търпение, и че последните ти дела са повече от първите“.

– Така е, – съгласи се, вече поуспокоен Любомир.

– Не се притеснявай, ако помощта ти към другите не е оценена. Има Един, Който е силно развълнуван от това, което правиш. Бог ни дава сила най-вече, за да провъзгласяваме добрите новини на Евангелието и да затвърдим посланието с живот, който прави думите ни достоверни.