Това бе невероятен кораб. Персоналът се грижеше безплатно за здравето на стотици хора от Африка.

Екипът оправяше цепнатина в небцето, възстановяваше възможността на неподвижни крака да ходят и какво ли още не.

И всичко това се набиваше на очи, но какво да кажем за инженер Малинова. Тя оставаше незабелязана.

– Коя е тя? И какво прави изобщо на този кораб? – попита с изненада един от журналистите, които снимаха и постоянно пишеха, за този невероятен помощник на много бедни хора в Африка.

– Едва ли лекува хора, – обади се човекът с камерата.

Инженер Малинова се усмихна и обясни:

– Назначена съм да работя на пречиствателната станция на кораба.

– И за какво е нужна такава? Не се ли изхвърля всичко във водата? – искаше да изясни нещата за себе си журналистът.

– Четири хиляди литра отпадъци се произвеждат всеки ден, – кимна леко с глава Малинова, – а управлението на този токсичен материал е сериозен бизнес.

Да, тя се грижеше тръбите и помпите да снабдяват с достатъчни количества от необходимото при животворните операции.

Лесно е да ръкопляскаш на тези, чието служение е явно, но не бива да се пренебрегват и тези, които поддържат първите.

Не могат да се издигат едни дарби по-високо от други.

Всеки дар е важен, независимо дали е чудотворно изцеление или е в помощ на другите.

Всъщност, колкото по-малко важна е ролята, толкова по-голяма чест заслужава.

„Тия части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими“.

Нено получи наскоро подарък. Той бе изненада от приятеля му.

– Не заслужавам такъв хубав подарък, – възкликна той, когато разтвори пакета и видя какво има вътре.

Данчо бе чул за стреса, който бе изпитал Нено на работното си място. Освен това той бе разбрал за проблемите му с децата и появилото се напрежение в брака му.

За това бе решил да зарадва приятеля си с подарък, за който той нееднократно му бе споменавал, но нямаше възможност да си го купи.

– Не мога да повярвам, – бършеше разплаканите си очи Нено. – Как се е сетил за мен!

Благодарност преливаше в сърцето му. Той знаеше, че нищо не може да даде в замяна, а толкова му се искаше и той нещо да направи за Данчо.

Всъщност и ние сме получили подарък, който никога не бихме могли да заслужим. Това е безплатният дар на благодатта.

Чрез нея получаваме любов вместо осъждение и милост вместо присъда.

Живееше си Васко и се смяташе за най-щастливия човек на земята.

Хората не го харесваха заради грубия му нрав и желанието да навиква околните. Той не показваше милост към никого.

Бе придобил голямо богатство, но то не му стигаше. Обираше бедните. Съсипа живота на мнозина.

– Какво ме интересува този или онзи, нали на мен ми е добре, – казваше си самодоволно той. – Те да си му мислят.

Минаха години. Васко остаря. Прегърби се. Краката му се разтрепериха. Очите му отказаха да му служат.

Гледаха го младите и питаха:

– Нали имаше всичко и бе най-щастливия човек, защо така се случи с Васко?

Вече старец, той клатеше глава и болезнено споделяше:

– Всеки ден получавах дарове и различни възможности, но не ги използвах по правилния начин. За това сега съм в това състояние.

– Блазе ти, – тъжно се усмихна един от младежите, – теб Бог те е възнаградил с толкова много дарове, е вярно е, че си ги пропилял, но на мен нищо не е дал….

Старецът съчувствено погледна младия мъж.

– Ти сам не разбираш колко много ти е дал …..

– Дал, – изсмя се младежът. – Какво ми е дал?

Васко повдигна очи и срещна тези на заслепения млад човек, а след това съвсем тихо добави:
– Господ ти е дал способност да виждаш красотата и да ѝ се радваш. Не търси мръсотията, грозотата и недостатъците в хората. Надарен си да говориш, но какво излиза от устата ти? Проклятие или благословение? Бог ти е дал възможност да обичаш и да прощаваш, а не да се ядосваш и обиждаш. Надарен си да правиш добро, но какво донесе на тези около теб? Болка и страдание или радост и утеха? За това преди да съдиш, научи се да цениш това, което ти е дадено и правилно да го използвай.

Волен очакваше с нетърпение този ден. Той бе един път в годината, но му носеше много радост и вълнение.

Само след един ден той щеше да навърши седемнадесет години.

Бе намеквал на родителите си какво бе искал да получи като подарък, но знаеше, че не винаги се вслушваха в мечтите и желанията му. Обикновено се съобразяваха с това, до колко е полезно за него и дали ще спомогне по някакъв начин за развитието му.

На рождения си ден Волен получи красиво опакован пакет. Той не посмя да го отвори веднага. Знаеше, че е нещо специално и тръпнеше…….

Със сигурност беше нещо добро, защото родителите му, които му го подаряваха, бяха отделили време да помислят за него.

В този дар бяха инвестирали средства, за да го купят.

Волен държейки красиво оформеният пакет в ръцете си, се почувства забелязан, признат, обичан и ценен.

Подаръците, които получаваме от Бог не са увити в луксозна хартия. Към тях не е прикрепена красива панделка, но те са много по-ценни, от всичко, което получаваме в живота си.

Божите дарове, не са просто нещо, което сме искали, а любещи подаръци, удовлетворяващи душата ни. Само Бог знае от какво имаме най-голяма нужда.

Но има един дар, който превишава всичко.

Нека с цялото си същество излъчваме радост, докато споделяме Най-големият подарък, който сме получили с хората около нас – Исус Христос.

Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.