Владо бе добър градинар. Той обичаше много цветята и полагаше големи грижи за тях. Затова в градината му няма да видиш нито един омърлушен или увехнал цвят. Красота и невероятен аромат присъстват сред цветята му постоянно.

Един ден Данчо, един от най-добрите му приятели, го попита:

– На какво повече би се ядосал: на плевелите в нивата или на вредното растение в лехите на любимите ти цветя?

– Очевидно, бих гледал накриво неканеният гост в лехата, защото той задушава цветята и унищожава делото на ръцете ми, – бързо отговори Владо.

– По същият начин, но много повече Бог ненавижда греха в живота на християнина, – поклати глава Данчо.

– Разбирам Го напълно, та нали ние сме Неговото лозе, – добави Владо. – Той ни е помогнал да се отърсим от всичко лошо и ни е дал възможност и средства да се стремим към добро.

– Най-прекрасното от всичко това е, – щастлива усмивка заля лицето на Данчо, – че Господ ни обича с вечна любов и ни смята за праведни поради вярата ни в Христос и Неговото дело на кръста.

– Не ми се иска, – тихо каза Владо, – плевелите, появили се в резултат от греха в живота ми, да задушават Неговото славно присъствие и сила.

– За това по-добре е, всеки ден да Го питаме какво трябва да отстраним от битието си, за да остане у нас това, което е чисто, свято и праведно.

Въпреки прогнозите на синоптиците за топло време, заваля дългоочакваният сняг. Наоколо се стелеше безмълвна снежна белота.

Ана бе само на пет години. Тя беше потънала в топлото си кожухче, а плетената и шапка почти закриваше лицето ѝ. Само закачливите ѝ очи с цвят на небе, весело надничаха от там.

Тя бе хванала ръката на майка си и крачеше с нея към колата.

Бе Рождество и двете бързаха да се приберат за празника у дома.

Минаха покрай човек, който бе седнал на част от стар и скъсан кашон, който бе покрит с мръсотия и боклуци, които ярко изпъкваха на снега. Мъжът бе впил поглед в ръцете си и дялкаше нещо съсредоточено.

Малкото момиче спря и се загледа в този човек. Забеляза, че мъжът дооформяше от парче дърво красив кон. Ана затаи дъх.

Изведнъж мъжът вдигна глава, усмихна се на детето и му подаде кончето.

Ана бе изумена ….. и попита:

– Сигурен ли сте?

Мъжът се усмихна и кимна.

Нима малкото момиченце трябваше да се откаже от тази  ценна  за този човек вещ, въпреки че не бе направило нищо за този дар, нито го бе заслужило по някакъв начин?

Това е и Рождество за нас. Без да сме заслужили или направили каквото и да е, Бог ни подари Сина си, Който понесе наказанието за греховете ни, за да имаме вечен живот.

Бъдни вечер е. Асен седеше близо до прозореца и наблюдаваше как нощта бавно поглъщаше града. След това заблестяха множество светлини, показващи, че там има все още хора.

– Всички обичаме да получаваме подаръци, – усмихна се Асен. – Че кой не обича това? Нима не е чудесно да получаваш хубави неща от хора, които те обичат. Защо е така?

Асен се почеса по главата и се замисли. Накрая откри сам за себе си:

– Когато получавам подаръци, аз се чувствам обичан, оценяван и приеман. Това удовлетворява нуждата ми от одобрение и признание.

И той си спомни как като дете се бе радвал на Nintendo 64 със Super Mario. Колко голямо удоволствие бе получил от тази конзола.

Асен и днес обичаше да получава подаръци, но той бе станал баща и нещо се бе променило в него.

– Сега ми е много по-приятно да подарявам, отколкото да получавам подаръци.

Като възрастен много пъти бе получавал неща в знак на обич и уважение, но не се чувстваше така, както когато бе дете, но когато даваше подаръци на децата си и виждаше вълнение и щастие изписани на лицата им, Асен се радваше. Техните прегръдки го разтапяха.

– А Небесният ни Отец е недостигнат при даряване на подаръци?! – възкликна възторжено Асен. – Той даде Своя Единороден Син, за да може всеки който вярва в Него, да получи дара на вечния живот. И още „не пощади Своя Собствен Син, а Го даде заради всички нас“, …… тогава …….. „как няма да ни подари заедно с Него и всичко?“

Лицето на Асен сияеше.

– Ние заслужаваме смърт заради греховете си, които ни държат далеч от светия и съвършен Бог. Но Господ, пълен с любов, благодат и милост, задейства план за преодоляване на това голямо разделение, като ни даде „Божия дар“, който е „вечен живот в Христос Исус, нашия Господ“. И Той постигна това, като „изпрати на света Своя Единороден Син, за да живеем чрез Него“.

Всички последователи на Христос получават дар, който никога няма да остарее, няма да се счупи, няма да се изхаби и няма да загуби своята стойност. Това е най-големият дар, който светът някога е познавал,… а от нас се иска само да повярваме.

Исус плати висока цена, за да закупи този дар за нас и ни го предлага безплатно. Този подарък е израз на Божията любов към нас.

Знаеш ли как се чувства Бог всеки път, когато някой приеме неговия дар?

Има радост на небето заради един-единствен изгубен грешник, който се покае и приеме подаръка на Исус! Бъди сигурни, че нашият Отец на небето, празнувайки моментите, в който ти и аз станахме Негови деца.

Дядо Радул постоянно имаше в джобовете си масльонка, прибор с машинно масло за смазване на различни елементи.

Щом минеше покрай врата, която скърцаше, намазваше с масло пантите ѝ. Случваше някоя порта трудно да се отваря и затваря, тогава масльонката отново влизаше в действие.

И така вървеше дядо Радул премахвайки трудностите и улеснявайки тези, които вървяха след него.

Някои казваха за него:

– Той е странен човек.

– Ненормален?

– Своеобразен и чудат.

А старецът продължаваше да пълни и изпразва масльонката си с масло, като смазваше всички места, които се нуждаеха от това.

Има много хора, чийто живот скърца със зъби и безжалостно трещи ден след ден. На такива нищо не им се отдава и изобщо не им върви. Те се нуждаят от масло на радост, нежност и внимание.

А вие носите ли със себе си такова масло? Готови ли сте да помогнете на ближния си, да смекчите тежката му участ?

Знаете ли, че смазката на одобрение много добре действа на отпадналите духом? Тя е утешение за отчаяните.

Маслото на милосърдието смекчава острите и твърди краища на ожесточеният живот, следствие от греха. Хора, които са го получили стават по-меки и податливи да приемат изкупителната благодат на Спасителят.

Какво чакате? Не се бавете! Този, човек може повече да не го срещнете, за това побързайте да му помогнете!

Милена учеше в пети клас и то доста добре. В бележникът ѝ се редяха само шестици. Учителите я сочеха за пример, а съучениците  я търсеха за съвет. Но това не ѝ доставяше радост.

Причината бе много проста.

Тя смяташе, че не е красива. Често заставаше пред огледалото и си казваше:

– Носът ми е прекалено дълъг. Устните ми непоправимо широки, а очите съвсем малки, …. На кого ще се харесам такава?

Веднъж Милена попита майка си:

– Мамо, защо съм не съм се родила красива?

Майка ѝ я погледна, леко се усмихна и отвърна:

– Имаш нормално лице без недостатъци. Може да не си голяма красавица, но си много умна.

Този отговор не задоволи момичето.

Милена реши да отиде и да се оплаче на баба си. Тя винаги ѝ даваше мъдри съвети. Старата жена живееше накрая на града, но това не попречи на огорченото момиче да хване автобуса и да тръгне към нея.

Докато пътуваше Милена си мислеше: „Очите мога да направя по-големи с малко грим. Устните си ще оправя с червилото. Но какво да правя с този голям нос? ….. Тук козметиката е безсилна.“

Когато баба ѝ я видя, тя разбра, нещо измъчваше внучката ѝ, за това направо попита:

– Какво се е случило?

– Бабо, защо не съм красива? – и Милена силно се разрида в прегръдката на баба си. – Ти винаги си ми казвала, че Бог е създал всичко прекрасно …..

– А защо мислиш, че не си хубава? – попита старата жена.

Милена веднага започна да изброява чертите по лицето си, които не и даваха мира.

– Милена, – топло започна старицата, – красотата е относително понятие. Хората много ценят това, което е уродливо в Божите очи.

– Как така? – възкликна момичето.

– Източник на нашата красота е Исус Христос. Тези, които живеят така, че да се уподобяват на Него, във външността им сияе нетленна красота, на която не влияе дължината на носа или големината на устните. Исус е провличал хората с душевната, а не с външната Си красота.

– Моята душа не е красива, – тъжно въздъхна Милена.

– Всички сме оплескали и провалили привлекателността си поради греха, но Исус умря, за да очисти душите ни от всякакво зло и да ни направи завинаги съвършени. Сега са прекрасни тези, които живеят не за себе си, а за Господа.

Милена изведнъж осъзна, какво искаше да ѝ каже старата жена. Падна на колене и зашепна:

– Господи, прости ми, че постоянно съм си мислила за своята външност и се занимавах изключително само със себе си. От днес искам да живея не така, както ми харесва, а за Теб. Желая да Те прославя със живота си.

Лицето на Милена се проясни. Тя вече знаеше какво да прави. За нея нямаше значение какво показва огледалото, защото то не можеше да разкрие истинската красота на човека.