Архив за етикет: гръб

Моят Аушвиц

unnamedКогато Ева бе на десет години, заедно със сестра си близначка Мериам попаднаха в Аушвиц. Там доктор Менгеле правеше опити върху затворниците.

Той би смъртоностна инжекция на Ева и я остави в бараката. След няколко дена докторът дойде при Ева. Той не я прегледа, дори не я погледна, за него бе достатъчно, че болестта е започнала да се развива.

Със смях каза:

– Колко жалко, че е толкова млада. Остават ѝ само две седмици живот.

Ева разбра само, че е болна.

„Отказвам да умра, – крещеше в мислите си Ева. – Ще докажа на Менгеле, че не е прав. Ще оживея и ще видя отново Мериам!“

Следващите две седмици Ева се намираше между живота и смъртта. В главата ѝ бе останал само спомен, че бе пълзяла по пода на бараката, защото не можеше да ходи. На другия край на бараката се намираше кран  за вода, единствената ѝ цел бе да се добере до него.

След няколко седмици високата ѝ температура спадна и тя се почувства по-добре. През следващите три седмици симптомите на болестта напълно изчезнаха. Ева започна нормално да живее и отново видя сестра си Мериам.

От този случай Ева черпеше сили през целия си живот.

Аушвиц остана зад гърба ѝ. Тя се омъжи. Имаше син и дъщеря.

Един ден синът ѝ се разболя от рак. И Ева му се обади по телефона:
– Не мога да те накарам да се бориш за живота си. Никой не може да направи това. Но чуй ме, там в Аушвиц аз успях да оживея, защото реших, да живея…..

– Остави ме намира. Лесно ти е на теб сега. Нали ти не си болна от рак, – крещеше синът ѝ.

– Докторът в концлагера искаше моята смърт, – каза спокойно Ева, – но аз си казах, че ще живея. Можеш ли да направиш и ти това сега за себе си?

Синът ѝ гневно затвори телефона.

След няколко дни той се обади на майка си и каза:

– Всичко разбрах. Това е моят Аушвиц! Това е моята борба, в която аз трябва да се преборя за живота си.

И той успя и сега е още жив.

Когато преодоляваме проблеми и препятствия, ние ставаме по-силни.

Ако човек е болен от рак и реши повече да не живее, никой не може да му помогне. Ако можете да вдъхновите някого, да се бори за живота си, направете го или просто му разкажете историята на Ева. Ако не ви послуша, не се укорявайте, а продължавайте напред.

Зверовете ценят повече доброто, отколкото хората

unnamedБеше голям студ. По здравия лед, често преминаваха тигри. Човек можеше да ги види от балкона, как се ровят в кофите за боклук, търсейки нещо годно за храна.

Станислав Иванов бе старши лейтенант. Бе охрана и постоянно бе в готовност, ако го повикат.
Веднъж по телефона се обади уплашен мъжки глас:

– Старши лейтенант Иванов … тук … има тигър.

– Какво? Тигър? Ако нападне веднага стреляй! – каза Станислав.

– Да върви по дяволите Червената книга, – измърмори Иванов, човешкият живот е по важен.

А по телефона добави:

– Сега идвам.

Когато Станислав пристигна на мястото на поста, обадилия се му докладва:

– Там седи вече от двадесет минути и нищо не прави. Просто гледа …. това е всичко. Но е някак страшно…

Горкият толкова голяма котка той не бе виждал до сега.

Иванов позвъни:

– Тук наблизо до границата е забелязан тигър. За сега не напада. Поех поста.

След това скочи в колата. А тигърът седеше спокойно, не потрепваше Иванов наблюдаваше тигъра. По-точно това беше тигрица, която гледаше в определена посока.

Изведнъж Иванов забеляза между дърветата малки зверчета.

– Виж ти, – каза Иванов – малки тигърчета.

А големият звяр ги следеше и не помръдваше.

– Господин лейтенант, – обади се сержанта до него, – нещо в гората се размърда. Тя е довела тигърчетата си. Какво да правим?

– Не ги пипайте, – заповяда Иванов.

Старши лейтенанта отново се обади по телефона. Отговори му майорът, той бе мъдър и спокоен човек.
„Ако вземем тигърчетата, ще имаме проблем по-късно, – замисли се майорът. – Май трябва да се свържа със зоопарка. Ще им се обадя да изпратят хора. Но не трябва да убиваме тигрицата, навярно нуждата я е довела толкова близо, а жалко и за малките. Сама няма да тръгне. Там ще издъхне с тигърчетата си“.

– Ето какво лейтенант, каза майорът по телефона, – докарайте бавно колата до склада …. Ще ви изчакам.

От склада майорът извади  половин крава, подаде я на Иванов и каза:

– Вземи това и го хвърли на тигрицата. Бъдете внимателни, да не стане някоя беля.

Лесно е да се каже. Късът месо бе тежък, а снегът бе дълбок. Заедно със сержанта, сложили автомати на гърбовете си потеглиха.

Преди Иванов да тръгне с месото към животното и каза на сержанта:

– Наблюдавай и стреляй само в случай на … – и махна с ръка.

Тигрицата не мърдаше. Само големите ѝ жълти очи потрепваха. Иванов дотътри парчето месо на няколко крачки от животното и си тръгна ….

Тигрицата бавно се изправи. Дойде до месото. Помириса го. Удари го с лапа ….и го отнесе в гората.

Иванов и сержанта въздъхнаха спокойно.

Един ден по-късно Иванов бе обикалял постовете и отново бе на същото място, където бе засечена тигрицата. Беше ясна звездна нощ. Той излезе навън, извади една цигара и реши да запуши.

Щом драсна клечката кибрит и Иванов трепна. В тъмното, зад оградата седеше тигрицата, съвсем сама. Тя го наблюдаваше.

Иванов замръзна.

„Прекалено близо е, даже и пистолета си няма да мога да извадя – помисли си той“.

Тигрицата стана съвсем безшумно и бързо тръгна към него. Тя се вгледа внимателно в очите му…

„Това е всичко. Ето я смъртта, – помисли си старши лейтенанта“.

А тя мушна муцуната си под ръката му и се отърка о него, както котката правеше в къщи. Той я погали по гърба …. и тя изчезна безшумно така, както се бе появила.

Тогава Иванов разбра, че тигрицата бе дошла да му благодари. Той и досега е уверен, че животинска благодарност има и тя е много по-добра от хорската.

Вървете срещу своите страхове

9635365-650-1464086891-200.pngЛауреатът на Нобелова награда по физика Лев Ландау много си патил поради собствената си срамежливост.

Струвало му се, че хората край него виждат само неговите нелепости и тайно се смеят зад гърба му.
Тогава той решил с клин клин да избие, т.е. да отиде срещу страховете си.

Ето веднъж какво се случило с него.

– Мога ли да ви задам един въпрос? – обърнал се Ландау към един самоуверен брадат човек, приличащ на предприемач или търговец от времето на новата икономическа политика.

Човекът спрял.

– Защо носите брада? – със любезен тон продължил Ландау, въпреки явната опасност, идваща от събеседника му.

А за да се отучи да преживява и да се тревожи от чуждото мнение Лев Ландау се разхождал по Невския проспект с шапка, към която бил прикрепен балон.

Не разбрал защо се смеят

yanshin_1_sМихаил Яншин често пътувал из страната изнасяйки концерти, но никога нямал солови изпълнения.

Неговото първо самостоятелно изпълнение пред зрители станало при много комични обстоятелства.

Когато обявили номерът му, той излязъл на сцената. В Колонната зала, една от най- престижните сцени на Москва, където се провеждал неговият самостоятелен дебют, се раздал смях.

Артистът се огледал отгоре до долу, но нищо смешно не открил по себе си. Но едва произнесъл първата фраза отново се чул смях, но този път бил много по-силен.

Яншин спрял, направил пауза и опитал отново да продължи четенето. Сега вече всички се смеели доста силно. Озадачен от тази реакция артистът решил, че има нещо не наред с костюма му. Как да е прочел своя не толкова смешен разказ, зачервен и смутен избягал от сцената.

А ето какво било станало. В Колонната зала бил приет нов инспектор, проверяващ дали в сградата може да възникне някъде пожар. На този човек му се случвало за първи път да прави такава проверка в театър.

Той обиколил всички коридори и стаи и в крайна сметка се оказал на сцената, зад гърба на Михаил Яншин, с шлем против огън и съответна униформа. Инспекторът се движел по сцената сякаш нищо не се било случило.

Стол люлка

146775576Люлеещи се столове са изобретение, което сравнително наскоро е навлязло в Америка.

Някои хора смятат, че те са измислени от Бенджамин Франклин, но това не е така.

Първите люлеещи се столове са се появили в началото на 18 век и много се харесали на хора, които имали болки в гърба или ревматизъм.

Това не е просто люлеене, което ви успокоява и което благотворно влияе на самочувствието ви.

Люлеещият се стол автоматично настройва центъра на тежестта на човек, седящ върху него, което му дава възможност да заемете най-удобното положение.