Като цяло Джей Джей Кейл е един от „най-недохвалените“ музиканти. Това е мнението на експерти меломани.

Славата, която заслужавал Кейл, не получавал той, а музикантите работещи с него.

В същото време самият Кейл, човек скромен и не много амбициозен, с готовност отдавал тази слава на другите, работейки изключително в името и за прослава на музиката.

Появата на църквата е нечуван риск. Шепа скромни рибари се впуснали в света, за да го заквасят с учението и духа на някакъв селски дърводелец.

Не е ли безумие това? Сам Исус казва: „Ето, Аз ви изпращам като овце сред вълци“.

Има ли по-безнадеждна задача от тази? Нима овца смее да си въобрази, че може да се яви сред глутница вълци и да ги направи като себе си?

Мнозина са съгласни, че отчаянието е грешка в живота. Но как може да го избегне бедната овца, щом трябва да се заеме с такава трудна задача? Нима Христос не е чул римската поговорка: „Човек за човека е вълк“? Това още не е опровергано.

За това Христовата църква живее с готовност за саможертва, присъща на агнето. Тази задача не е лека, но е благословена и вечна.

Затова заяквай в благодатта. Нека силата на волята бъде център на твоя мъжествен характер. Бъди уверен, че за истината няма непревземаеми крепости. И за най-твърдата скала се намира начин да се прокара тунел през нея.

Крепкото, спонтанно усилие превръща възможното в действително.

Пътят беше прав, почти без завои. Стоян шофираше по шосето без да мисли, въртеше волана автоматично. Просто си слушаше радиото и се любуваше на гледката.

Вече наближаваше работното си място, когато изведнъж възкликна:

– Но аз не отивам на работа! Нали бях ли тръгнал на гости у Стефан?

На кой ли не се е случвало подобно нещо? Повечето от нас са свикнали да изминават един и същи път всеки ден. И изведнъж осъзнаваме, че не отиваме там, където трябва. Просто се движим по навик.

Животът на Стоян, както и на всеки от нас е забързан максимално. Поемаме по познатия път и изведнъж …

– От време на време трябва да се спирам, – каза си Стоян, – за да реша накъде отивам и дали искам там да отида.

Приятелят му Слави често го съветваше:

– Попитай се: Накъде ме води сърцето ми? Кой ще ми показва пътя в живота? Кого ще следвам?

Когато го слушаше така да говори Стоян си казваше: „Трябва ли да го слушам? Или по-добре да правя това което съм решил? А не трябва ли да бъда малко по-отзивчив  към другите? Май трябва да им служа с по-голямо желание и готовност?!“

Не винаги човек може да отговори на всичките си въпроси, но поне ще смени посоката, ако има нужда от това.

– Всичко, което трябва да направя, – реши накрая Стоян, – е да се събудя и да следвам пътя, който ме води към целта.

Сутринта Румен стана рано и се отправи по дългите прашни пътища на страната. Той вече втора година посещаваше новообразуваните църкви в района.

Денят беше горещ и Румен загуби посоката, в която трябваше да върви, за да стигне църква, в която да изнесе поредния урок.

Макар че беше закъснял, се наложи още няколко часа да чака, докато вярващите да се съберат, под сянката на едно огромно дърво.

Изпяха няколко песни и урокът започна. Румен говореше, но имаше усещането, че всичко се проваля. Хората срещу него изглеждаха отегчени. Сякаш това, което говореше изобщо не достигаше до тях.

„Може би преводът на думите ми, не е достатъчно ясен“ – помисли си Румен.

Когато се прибра, той беше изтощен, но застана на колена и попита Господа:

– Боже, какво правя тук?

След няколко седмици Румен, с група вярващи, отново отиде в това село. Една жена от неговия екип се заговори с човек от селото.

– Аз съм християнин, – каза мъжът.

– Чудесно, – каза жената. – А от колко време?

– От три седмици.

– Наистина ли? – попита изненадано жената. – А как стана християнин?

Мъжът посочи с пръст Румен:

– Този човек дойде и ни каза за Исус ……

Румен трепна.

„Какво излиза? – помисли си той. – Когато мислех, че урокът се е провалил, този човек е повярвал.  Явно успехът в християнското служение не зависи от моите възможности, а от това да съм на разположение на Божия призив“.

Румен се усмихна и радостно възкликна:

– Реколтата е в Божията ръка, Исус ме е призовал да посея семето на вяра. Единственото, което трябва да направя е да Го следвам.

Верността е по-важна от успеха и нашата готовност от възможностите ни.

Хубаво е да бъдеш майка. Таня от скоро бе станала такава. Малката ѝ дъщеричка почти изпълваше ежедневието ѝ.

Таня бързо прехвърли на ум нещата, които искаше да свърши преди малката да е събуди. Станеше ли от сън, трябваше да се сменя памперса ѝ и да я нахрани.

Единствения начин, по който Мими, така се казваше малкото създание в кошчето,  заявяваше своите нужди, бе чрез силен плач.

През цялото време докато шеташе из дома си, Таня поглеждаше към кошчето, за да види дали Мимето не се е събудило.

Щом видеше, че отваря очи, Таня се втурваше към нея, за да изпревари плача на детето си. Подсушаваше го и го нахранваше.

– Обичам я толкова много, че съм готова да направя всичко за нея, – казваше често Таня. – Докато спи моето малко момиченце, то е в своя малък свят и не чувства моето присъствие.

Един ден, докато прибираше дрехите от простора, Таня се замисли. Тя откри за себе си нещо много интересно.

– Колко често в действията си приличам на дъщеря си. Живея си спокойно и безгрижно, докато нещо не ме притесни или както по-възрастните казват, настъпи някаква криза. И какво правя тогава? Ужасена се обръщам за помощ към Бога.

Тя не веднъж бе усещала, че Той знае, че ще Го повика и бе готов да я чуе.

– И Бог разрешава всеки мой проблем преди да съм го помолила, – усмихна се Таня. – Благодаря Ти за Твоята любов, Господи, за готовността Ти да ми помагаш преди да съм Те помолили.