Василка се събуди от чуруликането на птиците.

– Странно, – каза си тя, – все още е тъмно, а те пеят.

Тя имаше физически проблем. Това бе заболяване, което изглеждаше като гигант в живота ѝ.

Василка се опита да блокира чуруликането, но чу тих глас:

– Защо мислиш, че тези птици чуруликат, въпреки че е все още тъмно?

Отговорът нахлу в изтощения ѝ от битки ум:

– Те пеят, въпреки че е тъмно, защото знаят, че слънцето се готви да изгрее. Така възвестяват чисто нов ден. Те пеят в тъмното, защото знаят, че светлината е на път!

Василка се усмихна:

– Чувала съм да казват, че вярата е птицата, която пее, докато е още тъмно. Ще пея, ще танцувам и ще се покланям на Господа дори в тъмните моменти от живота си, защото имам вяра, че слънцето ще изгрее отново.

Колкото и да е тъмно, Неговата светлина е още по-силна.

Виолета се колебаеше. Имаше чувство, че решението, което бе взела не е правилно, но тя бе твърдоглава и винаги искаше да прави нещата по свой начин.

– Аз знам по-добре, – твърдеше Виолета.

Ставаше въпрос за връзка. Преди да се впусне в нея, сърцето ѝ казваше:

– Не прави това!

Виолета игнорира предупреждението:

– Едва ли греша. Мъжът, който ме интересува е свещеник. Той може да ми помогне в моето духовно пътуване. Навярно Бог ще го използва, за да ме направи по-добър човек.

Именно заради тази връзка тя търсеше Господа с цялото си сърце, но тя я свали на колене.

Виолета бе малтретирана, обременена и отчаяна.

– Ако бях послушала Божия Дух, щях да избегна ненужната болка и нараняване, – плачеше тя. – Ако държах на себе си и бъдещето си, щях да обърна внимание на това, което Бог ми казва.

Непослушанието често ни води по пътища, по които Бог никога не е искал да вървим.
Дори когато сами си причиняваме страдание, изпълнявайки собствените си егоистични желания, Бог не ни обръща гръб. Той все още е готов да ни помогне да се измъкнем от дупката, в която сме паднали.

Достатъчно е само да се покаем и да се обърнем в правилната посока.

Имаше хиляди зрители, но Николета и баба ѝ стояха близо до финалната линия. В този маратон участваше Боряна, майката на Николета.

Преди десет години Боряна бе претърпяла автомобилна катастрофа. Тогава си задаваха въпроса:

– Дали Боряна ще запази всичките си крайници?

Тя претърпя шест операции и след двадесет и един ден се прибра в къщи.

Последва едногодишна терапия.

А сега Боряна отново се състезаваше.

Когато финишира и дъщеря ѝ я засне.

– Не мога да повярвам, – възкликна Боряна, – когато видя резултата си, – подобрила съм предишното си най-добро време с две секунди.

Това бе лично състезание до напрегнат финал и с нов рекорд.

Укрепете слабите си ръце и колене, и куците си крака.

Тази физическа метафора заповядва на духовно слабите, слабите и куците да се укрепят.

Духовно изтощените ръце може да отразяват отслабване на стремежа на човек да изпълнява задължения си.

Слабите колене вероятно са свързани с отслабването на волята.

А какво да кажем за куцащите крака? Забавяте ли темпото, за да спрете, когато трябва да продължите да бягате и да се движите, за да завършите добре?

Само, когато се укрепим в Господа, ще увеличим капацитета и способностите си да бягаме с маратонска сила.

Мартина и Захари се местеха в по-малко жилище, за това трябваше да се махнат някои от вещите си.

– Трябва да се разделя с антикварната си колекция, която събирах с брат си, когато бяхме деца, – тъжно въздъхна Захари. – Тогава с него ходихме на лов за съкровища. Той събираше интересни играчки, а аз картинки от кибритени кутийки.

– Тогава това е било приоритет за вас, – усмихна се Мартина, – но сега е време да се разделиш със тях.

– Ето слагам ги в този кашон, – каза Захари – и се сещам за думите на Христос, които ни казват, че нашите земни съкровища било пари, притежания или антикварни колекции, нямат никаква стойност на небето.

– Вместо това, Исус ни съветва да си събираме небесни съкровища, – отбеляза Мартина.

– А кои са нашите небесни съкровища? – попита предизвикателно Захари.

Мартина бързо отговори:

– Да прославям Бога и да Му се покорявам. Да подкрепям църквата чрез десятъци, таланти и време си. Да се моля за нуждите на другите и да ги насърчавам. Да споделям вярата си с околните, особено с тези, които не познават Господа …..

– Да, – съгласи се Захари, – те имат стойност не само тук, но и във вечния ни дом на небесата.

Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.

Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.

Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.

– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.

– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.

– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.

– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.

– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.

– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.

– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.

– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.

– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.

– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.

– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.

– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?

– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.