Тя бе малка църква. Намираше е на хълма близо до града.

От известно време вярващите в тази църква се бореха с един сериозен въпрос:

– Как Бог иска да се грижим за бедните и отхвърлените хора, които срещаме през седмицата и особено в неделя, когато в църквата има богослужение?

Причина за това бе Мильо, бездомен алкохолик, който идваше на църква всяка неделя. Когато го виждаха, тъй като постоянно миришеше на алкохол, хората се отдръпваха инстинктивно от него.

Една неделя Едуард не се стърпя и попита:

– Какво да правим с него? Нали и той е Божие дете, което е дошло в Божия дом?

– С Христова любов да го приемем или да се притесняваме, че присъствието му ще отблъсне някои хора от службите? – смутено продължи с въпросите Любо.

– Тези въпроси са важни и за мен, – обади се Камен. – Ето аз служа в църквата и смятам, че съм отговорен да вземам правилните решение.

– Но кое е правилното? – Наско крачеше напред назад неспокойно.

Тогава се обади пастирът на църквата:

– Какво би направил Христос в ситуация като тази? Убеден съм, че Той би посрещнал с милост и много любов този човек в църквата. Та нали и аз съм грешник приет от него, както е Мильо?

Всички останали го погледнаха с радост в очите.

– Да, да, наистина така трябва да постъпва всеки от нас, – изрази мислите на останалите на глас Любо.

– Всеки ден се моля Святият Дух, – въздъхна пастирът, – да ни бъде водач и да ни открива как правилно да постъпваме с всички около нас.

– Нека Бог да ни помогне да бъдем милостиви към Неговите деца, – каза Мария. – Нуждаем се от Неговата помощ, за да се грижим за тези, които ние трудно да обичаме.

– Кого Исус би върнал от църквата? – засмя се Стефан.

И всички бяха съгласни, че много хора могат да им бъдат неприятни, но Исус обича всеки един човек, независимо от положението му в обществото и те трябва да следват примерът Му.

Ако пътуваш в московското метро към центъра на града, спирката се обявява от мъжки глас, а при движение от центъра нататък от женски глас.

При движение по кръгова линия, мъжки глас може да се чуе по часовата стрелка, а женски – в обратна посока.

Това е направено за удобство на слепите пътници.

Най-накрая настъпи дългоочакваната пролет. Природата се събуди след дългата студена зима. По улиците бе топло.

Прекрасно пролетно време. Слънчевите лъчи стопляха не само природата, но и всичко около нас, а това е нова любов, време на надежда, първите цъфнали цветя, зелена трева, нови листа по дърветата …..

Ухае на пролет. Излизаш на улицата, за да поемеш с пълни гърди чист въздух и да се радваш на топлите лъчи на слънцето, стоплящи тяло, сърце и душа.

А студентите в такова време трябваше да седят и да слушат поредната скучна лекция. От тихият монотонен глас на преподавателят, някои от тях даже задремваха.

Изведнъж се усети някакъв порив на вятър.

Нещо се промени наоколо.

Вратата на аудиторията се отвори широко и високо слабо момче, без да обръща внимание на преподавателя, извика силно към всички студенти:

– Защо седите? Човек в космоса!

Всички се разшумяха. Отвред се чуваха въпроси:

– Как?

– Кога?

– Къде?

В един миг, всички хукнаха навън. Излязоха на улицата, а там вече имаше много народ. Всички се смееха и се шегуваха. Заедно с останалите хора студентите се насочиха към Червения площад.

Никой не ги беше канил на митинг. Всичко стана спонтанно, стихийно. Хората вървяха гордо вдигнали глава. Усмихваха се, пееха, танцуваха.

Настъпи небивал празник. Беше 12 април 1961 година.

Характерите на всички герои от произведенията на Достоевски са копирани от реални хора. Писателят  постоянно си намирал нови приятели. Започвал разговор, даже със  случайни минувачи.

Съвременниците му отбелязват, че когато писателят се е потопявал в написването на произведението, толкова много се увличал, че забравял да яде.

Той цял ден се разхождал из стаята и на глас изказвал отделните изречения.

Веднъж при писането на един от известните си романи, той ходел от ъгъл до ъгъл и сам със себе си разговарял за отношението на Разколников към старицата лихварка и неговия мотив за извършване на престъплението.

Лакеят се изплашил, когато чул случайно диалога, който развивал Достоевски и си помислил, че писателят е решил да убие някого.

Петрови бяха интелигентно семейство. Те имаха син Михаил, който си бяха осиновили. Той беше на около шест години. Отличаваше се с остър ум и находчивост.

Този следобед Михаил помагаше на детската площадка да се изграждат крепости и замъци. Когато вече привършваше работата по „строежа“, към Михаил се вкопчи вечно нервната и не от техния вход „домоуправителка“.

– Ти си подхвърлено дете, – изсъска тя на момчето. – Осиновен! Сирак!  Ако знаеш,че сега ти нямаш истински родители, нямаше да си тук, а в сиропиталището!

Изведнъж се извиси тънкия, но твърд глас на детето:

– Успокойте се, леличко, затова знам отдавна. Мама казва,че аз трябва да израстна интелигентен човек. И аз съм интелигентно момче, не мога да ви изпратя, за това ми моля просто да се напуснете това място.

Жената онемя, а момчето продължи:

– Ще се оплача на мама и татко от вас! Не зная как се казвате, но вие сте лелята, която всички в квартала ненавиждат. Моите родители ще ви намерят и ще ви накажат, затова че обиждате деца…. А още, че злепоставяте и клеветите на детската площадка.

Изведнъж Михаил започна да крещи:

– Мамоооооо! Таткоооооо! Тази леля ме обижда!

Навярно се досещате какво се случи с „доброжелателната“ леля, когато родителите на Михаил като от въздуха се появиха до сина си.

Интелигентно момче ще излезе от този Михаил.