Родителите на Ана бяха искрено вярващи в Бога. Те никога не се съмняваха в Него. Каквото и да се случеше в живота им, те уповаваха на това, което бе написано в Библията.

Така възпитаваха и децата си.

Един ден Ана отиде при майка и ѝ каза:

– Искам да познавам Бог лично.

Майката се зарадва от желанието на дъщеря си и я упъти как да направи това.

Ана застана пред дървения кръст и взе „жертвеното агне“.

Изведнъж тя осъзна и тихо промълви:

– Ножът, това е моят грях и вина. Чрез тях аз съм предизвикала Неговата смърт, но пролятата Му кръв ме изкупва…….

Когато бе пред кръста на колене, бе ѝ напомни не само нейната греховност, тя изпита нещо ново. В нея се бе установи дълбок мир и увереност, че греховете ѝ са простени.

Ана заподскача, усмихваше се щедро и бе готова да прегърне всеки.

– Вече не съм отделена от Бога, – извисяваше глас тя, – но съм приета от Него. Защото моята жертва бе Божият Агнец, Който е моят Създател и стана мой Спасител.

Храстите от чимшир бяха спретнато подстригани. Плевелите между тя изчезнаха набързо. Пълзящият бръшлян, който заплашваше да ги задуши, бе изтръгнат. Свеж слой слама покриваше земята.

Манол радостно отърка ръцете си и полепнала пръст падна. Огледа синовете си и извика към тях:

– Хубава работа свършихме. Сега Данчо да вземе количката и двамата нахвърляйте малко пръст от тая, дето е зад къщата. Нея добре съм я наторил. А после нахвърляйте малко от нея около дръвчетата и храстите.

– Татко, докога ще скубем плевели? – попита Калоян. – Нали ги скубахме, а те пак поникнаха.

– Някои от тях, – започна да обяснява бащата, – имат дълбоки и дебели корени, чрез които се възстановяват.

– Ех, де да можехме изцяло да ги изтръгнем, – тежко въздъхна Данчо.

– Нашето плевене забавя растежа им до известно време, – поясни Манол. – Докато не ги изкореним, резултата ще е същия. А за това е нужно много на дълбоко да се копае.

Двете момчета гледаха тъжно към почистените от плевели растения.

– Тогава какъв смисъл има да ги плевим? – попита отчаяно Данчо.

– Това се случва и с нас, – добави Манол, без да отговори на сина си.

Момчетата го погледнаха изненадано и в един глас извикаха:

– Как се случва?

– Когато не успяваме редовно да признаем греховете си пред Бог, те се разпространяват и придобивайки сила.

– Е, какво толкова правим? – реагира нервно Калоян. – Не сме убили, не сме откраднали, ….

– Малките неща като нетърпение, завист, одумване, мърморене и много други обхващат нашата градина на живота и ни задушават. Трябва да се справим с греха, преди да е станало късно.

– И как можем да направим това? – попита Данчо.

– Първо, – Манол вдигна показалеца си нагоре, – трябва да го признаете. И това става след като го разпознаете. Нали помните стиха: “ „Ако изповядаме греховете си, той е верен и справедлив и ще ни прости греховете ни и ще ни очисти от всяка неправда“.

Момчетата гледаха баща си със зяпнала уста и не смееха да помръднат, да не би да пропуснат нещо от казаното.

– Второ, – продължи Манол, – трябва да се покаем от греха. А това означава, че не трябва да го повтаряме.

– А ако не можем? – попита настръхнал Калоян.

– Тогава искаме Бог да ни помогне. Молим Го да ни даде сили да го преодолеем и да не го повтаряме вече. Плевенето на нашата духовна градина ще доведе до живота, който Исус ни обеща.

Данчо и Калоян въздъхнаха облекчено. Те разбраха, че докато бъдат с Бога, Той няма да ги остави.

В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.

Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.

Лекарите се оттеглиха на съвещание в съседната стая. Дядо Димо остана сам. Вън валеше. Старецът се вгледа в стичащата се вода по стъклата и дълбоко въздъхна:

– Никой няма да заплаче за мен, – каза си той. – Пена отдавна си замина. Добра съпруга беше. А Стоян е студен, сърцето му е каменно. Син ми е, но прилича много на дядо си.

Той бе изживял годините си и нищо вече не го радваше.

– Какво сме ние хората, – продължи да разсъждава той на глас. – Всеки от нас е капчица от множество такива, които се изливат от небето, за да избликнат по-късно от някой извор.

Тежка кашлица раздра гърдите му и той се сгърчи. Когато болката го отпусна малко пак си заговори сам:

– Преминава детството ни, свежо и жизнерадостно, като планински поток. След това живота ни става река, която шуми по бързеите, рови и глъхне във вировете, където е тихо и спокойно, а след това се влива в голямата вода – морето.

В съседната стая гласовете повишиха тон. Изглежда докторите спореха за нещо, но това вече нямаше никакво значение за дядо Димо.

Старецът прокара ръка по олисялата си глава и продължи като в унес:

– Борейки се с ежедневието, изпускаме вечността. …. Кой помни капката? Никой. Но реката ….. понякога приижда буйна и мътна, събаря мостове, залива цели селища, но после се укротява и се влива в морето. Други пресъхват и се губят, но океана никога.

Старецът си спомни настойчивостта на сина си и желанието му непременно да изпъкне.

– Колко се заблуждаваме и си въобразяваме, че ще направим нещо толкова велико и забележително, че ще открием нова истина, която ще чертае нова посока и с това хората ще ни запомнят. …. Да, искаме да сме значителни и за това правим какви ли не глупости.

Старецът погледна към прозорецът. Дъждът бе спрял, а той продължи своя монолог.

– Няма по-голямо щастие от това да бъдеш обикновен и незначителен. Всеки от нас се изчерпва. Ние сме временни гости на този свят. Пред смъртта всички сме равни. Какво направих с моя живот? Бях далече от Бога, а сега? Каква вечност ме очаква?