Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….

Боб бе едно от деветте кученца, което бе родено от кафеникавия лабрадор чрез цезарово сечение.
Когато собственикът му разбраха, че това кученце има цепнато небце, каза:

– По добре да го приспим. Такива кучето рядко оживяват. Не можем да го гледаме как умира безпомощно.

Венелина бе ветеринар по призвание. Тя бе изпълнена с решимост, да помогне на това малко кученце.

– Подарете ми го, – каза Венелина, – ще се опитам да му дам втори шанс за живот.

– Но нали такива кученца се приспиват? – каза възрастният мъж, който обичаше еднакво всички кученца, който му бе родил лабрадора му. – Не зная каква е причината да не могат да оцелеят такива мъничета, но не искам да гледам как се мъчи и болезнено умира.

– В зависимост от ширината на цепнатината на небцето, такива кучета имат проблем със сученето и умират от глад, – поясни Венелина.

– Е, ако смятате, че можете да го спасите, – каза мъжът, – нямам нищо против. Ще се радвам да оживее и да порасне.

Венелина започна да храни Боб със сонда за хранене на всеки 1-2 часа в продължение на една седмица, даже го взе и на работното си място.

Боб оцеля, заплахата за живота му изчезна. Радостта на Венелина бе голяма и тя го прие като свой домашен любимец.

В крайна сметка, чрез операция се коригира дефектът на Боб. Ръцете на Венелина сами я извършиха.

След това, който и да го погледнеше, весело му се усмихваше и казваше:

– Прекрасен е.

Чиния със сладки зърнени култури за закуска, пица или сандвич за обяд, ориз или спагети за вечеря с хапване от време на време на чипс, сладолед или сладкиши с кафе, така изглежда менюто на постоянно дъвчещия нещо, но все още гладен човек.

Коя е причината за този проблем?

Всички прости въглехидрати в състава на тези продукти се абсорбира от тялото прекалено бързо, което води до рязко покачване на нивото на кръвната захар. Наблюдава се изблик на бодрост, а след това рязък спад на настроението. Всичко това работи заедно с хормона на глада.

Как да се помогне в случая?

За да може енергията, получена с храната, да се изразходва равномерно, трябва да изберат храни с комплексни въглехидрати, които съдържат: зърнени култури, кафяв ориз, киноа,  кръстоцветни зеленчуци, плодове, пълнозърнест хляб и т.н.

Жителите на град в североизточната част на Венецуела, който се намира в трудна икономическа ситуация, получил свръхестествено снабдяване, когато на брега били изхвърлени милиони риби.

На 27 юли по крайбрежната ивица на град Карупано изведнъж се появили огромен брой риби и миди. Хората ги хващали в кофи, мрежи и найлонови торбички.

Вярващите казват, че Бог е снабдил хората с храна, точно както и израилтяните по време на тяхното освобождаване от робството в Египет.

Икономиката на Венецуела пада и по рафтовете на магазините, където трябва да има храна или стоки от първа необходимост, „вятърът се разхожда“.

Християни се молят за страната си и извършват хиляди молитвени шествия, благословят икономиката и викат към Бога за съдбата на нацията си.

Медиите съобщиха за смъртта на 50 животни в зоопарка на столицата на Венецуела, поради глад. Хиляди венецуелци отиват в Колумбия, за да си купят продукти.

Но за жителите на Карупано храната доплувала сама до тях в големи количества.

Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.