Един брат казал на авве Пимен:

– Когато дам на своя брат малко хляб или нещо друго, демоните унижават моята милост и  все едно съм дал за да угодя на човека.

Старецът му отговорил:

– Въпреки че твоята милостиня е била, за да се угоди на човека, все пак е даване, нали ние сме длъжни да даваме нужното.

И му разказал следната притча.

– Двама земеделци живеели на едно и също място. Единият от тях, засадил и събрал малко хляб, макар и нечист, а другия мързелувал и нищо не посял. В случай на глад кой от тях ще има храна?

Братът отговорил:

– Този който е събрал малко хляб, макар и нечист.

Тогава старецът му казал:
– Нека сеем хляб, макар и да е нечист, за да не умрем от глад.

Безсилна съм пред множеството проблеми в този свят, като глад, войни, нарушаване на човешките права.
Дори и да бъда доброволка, в каква да е дейност на благотворителност, резултата е нищожен. Не бих могла да разреша всички проблеми.

Гледах предаване, където разказваха за овчар, който се издържал от домашно направено сирене. Сиренето се прави от много мляко, за това е ценна всяка овца.

Последователите на Христос се сравняват с овце, защото живеят заедно и в покорство, като служат в света, споделяйки Божията любов. А Бог е онзи, Който трансформира несъвършените ни усилия, за да се достигне до истинската промяна на хората в този свят.

Милена бе приготвила вече вечерята и викаше синовете си:

– Дани, Мишо, хайде, вечерята е готова!

Дани изтича веднага от стаята си и с нетърпение се настани на масата, гладен като вълк, готов да погълне всичко, което му предложеха.

Мишо едва едва се влачеше, като носеше със себе си любимия си багер. Седна на масата, но продължи да си играе с играчката си.

– Махни от тук този багер, – скара се майка му.

Мишо сложи до себе си играчката, но не посегна към лъжицата.

– Какво, пак ли не си гладен? – попита майката по-малкия си син.

– Мишо изяде цяла опаковка бонбони, Захари му я донесе, – каза Дани.

– Май и аз като Мишо се нуждая от повече дисциплина, – каза бащата. – Често се отвличам по телевизията и различни забавления. Така съвсем загубвам желанието да бъда в присъствието на Бога.

– Нима да се забавляваш е лошо? – попита Дани.

– Забавленията не са лоши, но те за кратко време ме изпълват с радост и задоволство, – каза бащата. –  Когато изпитвам жажда и глад за Бога, Господ ми подарява не само един миг на щастие, а много повече.

Мишо блъсна играчката си на земята, хвана лъжицата и започна да гребе от супата.

Родителите и брат му го изгледаха с изненада, а той просто каза:

– Нямам желание да се занимавам с безполезни неща, Бог ми дава всичко, от което се нуждая и то изобилно.

Родих се през пролетта. Живеех благодарение на острото си обоняние и слух. Не можах да виждам света от самото си раждане, защото нямах очи.

Живеех благодарение на моята майка, която се грижеше за мен и ме хранеше.

Всички казваха:

– Това коте рано или късно ще загине.

– Никой няма да го вземе.

– Ще го сгази някоя кола или ще умре от глад.

Но мен ме взеха и ме дадоха на нова майка. Първоначално ме бе страх, но после разбрах, че ме обичат …

Сега съм красив и доволен котарак, който се научи да лови мухи през лятото.

Това, че нямам очи не ми попречи да бъда най-щастливия котарак в любящо семейство….

То бе малко червеникаво коте, а вече знаеше какво му харесва най-много на света. Разбира се, че е месо!  Не много, но достатъчно, за да утоли глада му.

Но, когато говорим за лакомство, нещата май стоят по съвсем друг начин…

Невероятно е, но това малко създание е готово на всичко, за да си вземе късче от това „неземно лакомство“.

Погледнете го, хванало се е за парчето месо, което стърчи от устата на огромно куче. Това смелост  ли е или неутолимо желание?

Кучето се изненада от тази наглост.

„Това пък какво иска? – мислеше си кучето. –  От къде се взе на главата ми? Виж колко е упорито само!“

Но песът не се ядоса на малкия нахалник, а уверено продължи да дърпа месото.

Котето нямаше друг избор, то се държеше за месото, упражнявайки цялата си тежест върху него.

Кучето мяташе парчето мръвка нагоре, надолу, настрани …. само и само да се отърве от натрапника.

В края на краищата страданията на малкото коте бяха възнаградени и то падна на килима с малко парче от месото. бързо го глътна и погледна отново към кучето. От устата му още стърчеше голяма мръвка.

„Колко малко успях да си откъсна, – помисли си котето, – О, не този път непременно ще успея!“

И малкото рижо кълбо продължи набезите си, но кучето предусещаше движенията му и навреме се отклоняваше в друга посока.

Гонитбата продължи още съвсем малко, докато песът глътна мръвката, а котето гледаше жално изчезващия „деликатес“.