Тя бяха дружно семейство и рядко възникваха конфликти в този дом.

Силвия, вечно загрижената  и търпелива майка отглеждаше редки растения. Ваня, вече поотрасналата ѝ дъщеря се грижеше за аквариум. Татко Тони си имаше чудесна кола около, която постоянно се въртеше. Или бе под нея или я чистеше отгоре.

Но всички си имаха Шаро. Куче, което не трябваше да се оставя само с бонбони, защото ….

Един ден от съседната стая Силвия и Ваня дочуха нещо от рода на :

– Бух, цоп, тряс….

Двете влетяха в стаята едновременно. И какво да видят.

– Моят двуметров тропичен фикус, – извика отчаяно Силвия.

– Е, поне не е счупен, – опита се да я успокои дъщеря ѝ. – И това съвсем не е малко. Шаро навярно се е уплашил от падането му.

– Но той самият го е бутнал, – негодуваше Силвия. – и пръста от саксията е разсипал на килима.

– Оле, виж Шаро е изпил водата от аквариума, – на свой ред нададе вой Ваня. – Горките ми костенурки и охлюви, погледни къде са отишли.

Животните се бяха скрили под дивана търсейки спасение от тази страшна бъркотия, която успя да „натвори“ Шаро.

А сред всичкото това безобразие седеше песът. С невинен вид, махайки опашка сякаш казваше:

„О, стопанке, то само падна. Честна дума, не съм го докосвал“.

На Силвия всичко стана съвсем ясно. Тя знаеше какво се бе случило  в стаята.

– Виж му лапите и съда с водата, – отбеляза Силвия. – Явно се е опитал да се качи в шкафа, където бях оставила бонбоните, подпрял се е на фикуса и ……сега имаме тази зашеметяваща бъркотия.

„Ако този едър фикус бе по стабилен, – мислеше си Шаро, – нямаше да забележат, че съм взел бонбони от шкафа“.

Когато фикусът бе отново изправен, земята бе събрана от килима, аквариума отново бе напълнен с вода и обитателите му прибрани в него, остана един основен въпрос , който измъчваше Шаро:

„Къде ли са скрили сега бонбоните?“

Има мъчителни моменти в живота на всеки индивид.  Но понякога на човек му става толкова тежко, че той не може да устои на предизвикателствата и се срива.

Трейси бе хоспитализирана с тумор в мозъка, който едва не я уби. Когато я докараха в болницата състоянието ѝ бе много тежко.

Лекарите успяха да отделят опасното образование, но по време на операцията възникнаха усложнения, които доведоха до реанимацията, а после и до последвалата я интензивна терапия.

Когато основната заплаха бе премахната, възникна друг сериозен проблем.

– Аз съм сама, а и тази мъчителна болка, – каза си Трейси след всичко, което бе претърпяла, –  няма надежда да оздравея.

Така Трейси вместо да се раздели окончателно със заболяването си, се превърна в пациент, готвещ се да умира. Човек, който нямаше за какво да живее. Тя се бе предала и нищо интересно, не очакваше в живота си.

Но един ден в стаята ѝ влезе неочаквано четириногата Даря. Куче с добри очи, излъчващи нежност  и подкрепа. То имаше опашка въртяща се от радост, като вентилатор.

Даря не бе нахална. Тя погледна пациентката на кревата и сякаш с поглед я попита:

„Мога ли да дойда при теб на кревата?“

А след като Трейси ѝ разреши вдигна муцунката си към нея и последва въпрос изразен със съчувствие в очите:

„Как си?“

Точно от това се нуждаеше Трейси. Като че ли тя намери някой, който да вярва в нейното оздравяване и искрено да го желае.

Кучето остана при жената. Скоро тя сподели с хората, които я обслужваха в болницата:

– Сега вече си лягам да спя щастлива.

Нещата за Трейси започнаха да се нареждат безпроблемно. Малкото куче успя това, което лекарите се мъчеха да направят от няколко седмици. То изцели душата ѝ. Само Даря инстинктивно разбра от какво се нуждае тази жена.

След няколко дни Трейси започна да отменя един след друг курсове на терапия. Тя не се нуждаеше повече от лечение и скоро бе изписана от болницата.

Даря направи малко чудо. Буквално спаси от ръцете на безнадежността своята нова стопанка.

Ако едно дете започне да фантазира, на дадено задание прави по три четири варианта, получава най много четворка, защото отговорът трябва да бъде само един.

Например, в задачата за пчелата и водното конче има въпрос: „Колко са бръмбарите?“, детето отговаря „нула“, защото за него пчелата и водното конче не са бръмбари.

Отговорът, разбира се, се оказвал грешен.

До края на началното училище детето сериозно се бои от „решаваш неправилно“ или „направи го като всички останали“.

Ако едно дете се опита да нарисува нещо оригинално, веднага следва:

– О, не, за това отличен няма да поставят.

Иска ми се да се пречупи образователната система и да се докаже, че решенията и отговорите са много.

И защо трябва да учим децата да мислят, че има само един правилен начин. Светът е огромен, интересно живеят тези, които мислят нестандартно.

Три момичета били омагьосани от зла вещица в три цветя. Едно от тях всяка вечер се превръщало в човек и си отивало в къщи, а на сутринта се връщало в полето и отново ставало цвете.

Една сутрин, когато момичето трябвало да се връща, казало на мъжа си:

– Ако дойдеш преди обяд на поляната, познаеш ме между другарките ми и ме откъснеш, аз отново ще стана човек.

Той така и направил.

Въпрос: Как мъжът я разпознал, като и трите цветя били съвършенно еднакви?

Сега е ваш ред да се замислите и да разберете, по какъв начин мъжът е спасил омагьосаната си съпруга.

Да ви подскажа ли?

Помислете добре, какви са цветята сутрин?

За нетърпеливите да узнаят отговора, давам го веднага.

Отговор: ан отетевц амян асор

Въпреки юношеските си години Вълчо взе да търси отговори на много въпроси, които го вълнуваха. Ровеше се в книги и справочници, посещаваше различни сайтове, а след това дълго разсъждаваше над това, което бе открил.

Понякога излизаше по високите скали застрашително надвесили над селото, в което живееше, търсейки опора на своята непокорна мисъл.

Той имаше широки интереси. Вълнуващите го теми бяха от различен характер. Сред бележките, които си водеше, можеха да се открият някои учудващи занимания.

Например не малък бе интерес му към подреждането на музикалните инструменти в оркестъра. В скица бе отбелязал къде се поставят струнните, духовите и духовите инструменти, но много по-интересно разсъждение бе записано под тази подредба.

„Подобен ред трябва да има и в нашият обществено политически живот. Именно тогава ще има единство и хармоничност в симфонията на общението между хората.

Ако диригентът, ръководителят на страна, фирма, учреждение, не си е на мястото или няма добра акустика, се получава дисхармония.

Обществото се раздробява на партии, класи и сдружения и хората се наежват едни срещу други“.

Веднъж с приятеля си Асен разговаряха на тема: Как може да се преустрои нашият нерадостен живот?

– Трябва да използваме нови източници на енергия, – настояваше Асен.

– Сегашните имат ограничено въздействие, – не се съгласяваше Вълчо. – Те само загрозяват и тровят природата.

– Новите източници на енергия трябва да са непрекъснато възвръщаеми, – не се предаваше Асен, – като тоновете отпадъци, водата в реките, моретата и океаните, като вятърът , приливите и отливите.

– Но милиардите, вложени от корпорациите в нефтената промишленост, в газодобива, фармацията, уранодобова, …., – нервно повдигаше ръце Вълчо, – вадят от равновесие човечеството.

– Е, да – съгласи се Асен, – всичко това ни обрича на войни….

– И към самоунищожение, – допълни Вълчо. – Това води към хаос и взаимно изтребление.

Така растеше будният младеж, търсещ изход за загниващото общество, в което живееше. Идеи не липсваха, но ако нямаше подкрепа, тези и други подобни разсъждения ще потънат в примирилото се мнозинство.