Представители на различни професии имат свои особености. Какво ли не прави човек, за да има успех и късметът му да не изневерява.

Но най-суеверни сред професионалистите, се оказват може би космонавти! Това е една от новите професии, но рисковете и опасностите при нея са много големи.

Да, космонавтите са смели, мъжествени, волеви, интелигентни, трудолюбиви, … но все пак са и обикновени хора. И нищо човешко не им е чуждо.

На 25 март 1961 г. предстоеше стартирането на петият космически спътник с куче и манекен на борда.

Преди полета на първият космонавт оставаше малко повече от полови месец. Но за това знаеха малцина, напрегнати изпълнени с ентусиазъм и с не малка доза страх от предстоящия експеримент.

Юри Гагарин заедно с останалите кандидати от първия отряд, бяха дошли на космодрома, за да присъстват при пускането на спътника.

Това беше петият космически спътник, но той беше съпровождан с много надежди, трепет и безпокойство, както и всеки от предишните четири. Всичко се концентрираше върху нови задачи, въпроси и цели.

Гагарин погледна кучето, на което му предстоеше да полети и попита:

– Как се казва?

– Късмет, – беше отговора.

– Е, късметът няма да ни обърка плановете! – Засмя се Гагарин. – Нека да го наречем Звезда!

Така четирикракият пътник на петия космически спътник, излетя с това символично име.

А колкото до късмета, за космонавтите никога не е бил излишен ….

Беше горещ ден и четирима приятели се бяха приютили в близкото кафене. Пред чашите си с пенливо питие те разсъждаваха  за съвремието, нравите и злободневните въпроси на ежедневието.

Изведнъж разговорът се завърза около странната привързаност към животните.

– Забелязали ли сте, че бедните хора, нямат достатъчно пари за хляб, но винаги имат куче? – попита Стоян, едър мъж със здрава и силна снага.

– Обикновено тези кучета могат да вършат страни неща, – подчерта Продан. – Те танцуват на два крака, донасят хвърлен предмет, лягат на земята и се преструват на умрели при заповед от стопанина си.

– Така ги дресират, – намръщи се Зарко. – Нима само за забавление им служат?

– Мисля си, – почеса се по главата Михо, – че всеки човек иска да заповядва на някого. А на бедните всички нареждат. И за това си имат куче, за да командват и властват на него.

– Така е, – съгласи се Продан, – образно казано всеки си има куче. Заместникът на министъра е куче на самият министър. Доносникът е куче на този, който го е изпратил да прави това. Тино е куче на просяка на нашата улица, а Лори  е куче на госпожа Панделеева. Слугата е куче на господаря си. Бедните и отритнатите са кучете на този, който ги наема на работа.

– Тази привързаност към кучетата наблюдавам и при жените, – отбеляза Михо.

– Виждал съм не малко дами, заобиколени от кучета, – усмихна се Зарко, – като не броим котките, папагалите, рибките и хамстерите.

– Тези жени никого не обичат и те не са предпочитани от нито един човек, – подчерта дебело Стоян. – Те прехвърлят чувствата си към кучетата, защото не знаят какво да правят с обичта си.

– Нима да обичаш животните е да пренесеш любовта си към тях? – попита озадачен Михо. – Странен възглед.

Но Продан подхвана друга тема и компанията продължи по-нататък в разсъжденията си.

Той бе много стар часовник. Освен това бе счупен, но никой не искаше да го пенсионира и за това тръгна да си търси работа.

На много места бе, но учтиво му „отказваха“:

– Оставете си номера на телефона и ще ви си обадим ….

Един ден влезе на място, където имаше много часовници. Вдигаше се невъобразим шум. Повечето от часовниците бяха нови, излъскани, с блестящи стрелки и какви ли не още преимущества.

Старият часовник, не хранеше никаква надежда, че точно тук да го вземат на работа, но все пак се престраши и попита:

– Имате ли работа за часовници?

– А вие какво умеете? – погледна го сърдито чиновникът, защото го откъсваха от „важната“ му работа.

– Два пъти в денонощието показвам точно време.

Чиновникът се почеса по главата, смутено погледна стария часовник и каза:

– Един момент ….

И изчезна зад близката врата. Там той доста се забави.

По едно време чиновникът излезе с един плешив господин, вероятно по-висшия началник, който го слушаше внимателно.  Този „по-висше стоящ“ мъж поглади брадата си и се произнесе по въпроса:

– Казвате, че е старичък, но два пъти показвал точно време. Знаете ли какво си мисля?!

Чиновникът застана нащрек, готов като ловджийско куче веднага да се стрелне и да донесе простреляния дивеч на господаря си.

– Взимаме го! – отсече плешивият.

Чиновникът въздъхна дълбоко и смирено затвори очи, като леко се приведе в поклон.

– Нека да разкараме нашите младоци, – продължи плешивият, – те и без това закъсняват.

И така уволниха неточно работещите часовници, а него счупеният и със стар механизъм неочаквано го взеха на работа.

Трудно бе в тези години. Особено, когато разходите надвишаваха наличните средства. Тук не става въпрос за задоволяване на капризи, а за задължения, не от заеми и храна необходима поне за ежедневието.

На Ваня ѝ оставаха последните 50 лева в банкоматната карта. Тя бе платила тока, водата, квартирата си и сметката на мобилния си телефон, но останалата сума бе съвсем минимална и недостатъчна за покриване на основните ѝ нужди за ден.

Тя отиде до банкомата, набра кода и …..тогава някой опря нож в гърлото ѝ. Ваня изтръпна. Мравки полазиха по тялото ѝ.

„Нима така ще свърши животът ми?“ – помисли си тя.

Едър мъжага от известно време дебнеше край банкомата, нетърпението му се бе изчерпало, когато Ваня се появи. Тя бе поредната му жертва.

Девойката доброволно предаде появилите се пари от машината и очакваше престъпникът да я освободи, но той зловещо изрева:

– Набери отново кода си!

Претръпнала Ваня повдигна рамене и изпълни желанието на непознатия мъж.

За изненада на крадеца, в картата нямаше повече пари, а в ръцете си той държеше жалките 50 лева, които бяха последните за момичето.

Мъжът изгледа със съжаление девойката, усмихна ѝ се и ѝ върна парите, а след това бавно се отдалечи от мястото.

Въпреки проявеното благородство, полицаите арестуваха престъпника, защото преди това той бе обрал няколко души.

Това може да се случи и в най-добрите семейства.

Преди много време Добрина водеше война и колкото и да е странно, тя се сражаваше със собствения си мъж. Постоянно бе недоволна от него и роптаеше против решенията му.

Един ден не издържа и се обърна към Бога:

– Господи, така повече не може. Мъжът ми трябва да се промени.

Тя плачеше и се оплакваше.

Но Бог ѝ каза:

– Не той, а ти трябва да се промениш.

– Боже, сериозно ли говориш, но аз съм просто ангел в нашите взаимоотношения.

Това не беше съвсем така.

Тя започна да става рано в пет часа сутринта. Четеше Библията и се молеше, като казваше:

– Господи, не виждам отговор на въпроса си. Какво да правя?

– Ако ти си приближиш към Мен, ще получиш дългоочакваният отговор.

И тя започна още по-ревностно да търси Бога.

Една сутрин Добрина усети, че всъщност се съревновава с мъжа си. До сега изобщо не бе разбирала, че постъпва по този начин.

Така Бог постепенно ѝ откри греха, който се криеше в това съперничество и страха, който живееше в нея.

Тя се покая и Бог я освободи. Измени сърцето ѝ.

Когато тя се приближи към Него, Той отговори на въпросите ѝ, въоръжи я със силата си и я освободи.