Беше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.

Спокойните нощи в Израел се редуват с нападения и стълкновения от страна на нежелаещите да приемат евреите в тази земя.

Тази вечер бе тиха. Безброй звезди осветяваха тъмния свод.

Йосия и Ефрем охраняваха спящите от арабски удар. Те ясно осъзнаваха своята отговорност и очите им зорко следяха всяко малко раздвижване в мрака.

Йосия приближи Ефрем и тихо прошепна:

– Можеш ли да ми отговориш на един въпрос?

– Ако зная отговора, да, – кимна Ефрем.

– Виж, – започна малко нерешително и боязливо Йосия, – в древните времена месните жители не са имали нищо против Авраам и семейството му да се заселят тук, а днес арабите воюват с нас. Защо е така?

Ефрем въздъхна дълбоко, замисли се за минута две, а след това прошепна на Йосия:

– Много е просто.

Запитаният леко повдигна рамене и леко се усмихна, а Йосия още по-настойчиво погледна събрата си. Очите му от напрежение щяха да изскочат от орбитите си.

– Авраам се е позовал на Божите обещания, а не на пълномощията на Организацията на обединените нации (ООН)

– Каква е тази организация? – попита Йосия.

– Това е международна институция, обединяваща 193 страни, които работят за междудържавния мир и сигурност, развиване на приятелски отношения и подкрепят социалния напредък, повишаването на жизнения стандарт и човешките права, – обясни Ефрем.

Двамата още дълго крачеха в светлата нощ, всеки потънал в мислите си.

Ефрем от време на време клатеше глава и си мислеше: „Така ли е или Ефрем се шегува?“

Какво ли човек няма да чуе за съботата. Едни казват, че трябва да се спазва. През този ден нищо не трябва да се прави.

Последователите на Христос смятат, че това не е за тях. Освен това първите християни са се събирали в неделя, поради възкресението на Исус в този ден.

Децата имат друг подход към нещата. Те не се съобразяват със споровете на възрастните, за това изнамират неочаквани и нестандартни отговори на затрудняващите ги въпроси.

Ето ви един чудесен пример случил се в неделното училище на една малка църква.

Децата стояха тихо. Със зяпнали уста те следяха разказа на учителката си. Тя им разказваше една от историите в Библията:

– В синагогата влезе един човек с изсъхнала ръка. Фарисеите искаха да обвинят Исус, за това го попитаха: „Позволено ли е на човек да изцелява в събота?“ А Той им отговори: „Кой човек от вас, ако има една овца и тя в съботен ден падне в яма, не ще я улови и извади? А колко е по-скъп човек от овца! Затова позволено ли е да се прави добро в съботен ден?“ Тогава Исус се обърна към човека и каза: „Простри ръката си“. И мъжът я простря, и тя стана здрава като другата.

Децата бяха ококорили очи и всяко от тях се опитваше по свой начин да осмисли чутото.

– Как мислите, защо фарисеите не са се покаяли  по време на проповедта на  Исус? – попита учителката.

Децата взеха да се спотайват. Дончо, какъвто си беше пъргав и припрян, скочи от мястото си с вдигната ръка. И преди учителката да му даде думата, бързо изстреля на един дъх, това, което първо му бе дошло на ум:

– Защото е било събота ….. – Дончо се почеса по тила и самонадеяно поясни, – Нали на този ден нищо не е трябвало да се върши …….

Георги Наумов не обичаше да спори, но затова пък често си намираше подходящ събеседник, с когото да размени мисли по вълнуващите го въпроси.

Днес се запозна със Здравко Манолов и двамата веднага започнаха да дискутират необходимостта от свободно време и натовареността на съвременния човек.

– Коя е причините за емоционално напрежение и физическо изтощение според вас?  –  попита Георги.

– Мисля, че хората са се втурнали в живота без да намират време, да останат насаме с Бога. Те пренебрегват необходимостта да се отпуснат и да общуват с Господа и в резултат на това не могат ясно да възприемат реалността.

– Желанието да правим нещата много бързо ни изтощава, губим от поглед основната цел и вече не сме в състояние да оценим обективно ситуацията, – изказа своето мнение по въпроса Георги. – Когато се движа с голяма скорост, имам много адреналин в себе си. Трудно мога да се спра и да почивам. Дори когато седна да размишлявам върху някои неща, аз пак продължавам да тичам нанякъде.

– Това темпо на живота ни създава много проблеми, – подчерта Здравко. – Всеки от нас има ангажименти в работата си, семейството, църквата, даден клуб, приятели ….. Те се натрупват и ние продължаваме да правим твърде много значително бързо. В крайна сметка се разболяваме и стигаме до ръба на нервната криза.

– Не се справяме с работата си, защото сме твърде уморени.

– И тогава започваме да страдаме от угризение на съвестта и започваме да се съдим.

– Трябва накрая да признаем, че е много трудно да се направят много неща наведнъж, – засмя се Георги. – Ако сме издържливи, можем да изкарате така известно време, но след това започваме да пропускаме важни детайли, забравяме какво трябва да кажем, не отиваме на насрочени срещи, в тази бъркотията ни притискат финансовите дела, ставаме прекалено емоционални.

– И това става, защото човек е превишил границите на своите възможности.

– Нужно е да се намали това темпо на живот и да се отдели повече време за общуване с Бога, – Георги се опита да извлече основен извод от дискусията.

– Не напразно Исус ни казва: “ Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“, заключи Здравко.

В живота ни някои преживявания изглеждат доста жестоки. Въпроса е: Как се отнасяме към тях?

Славена имаше празник. Получи невероятно много подаръци от приятели, роднини и близки.

Всички бяха хубави, но най-силно впечатление ѝ направи букет от красиви розови цветя. Те бяха нежни и свежи, сякаш бяха току що откъснати. Но в тях се криеше нещо много повече.

– Какви са тези цветя? – попита Славена.

– Това са планински цветя. Те растат и цъфтят изключително върху скалите, където не се забелязва земя.

Славена нежно обгърна цветята и се замисли:

„Такива са и Божите цветя, които растат на скалисти места. Бог проявява изключително голяма нежност към тези, които растат на скалиста земя. Само в такова трудно за виреене място, Господ може да извлече нещо хубаво, добро и качествено“.

Изпитанията в живота ни служат не за нашето събаряне и унищожаване, а за изграждането ни.

Неуспехът може да провали работите на всеки, но той спомага за изграждането на човешкия характер. Такъв удар е най-голямото благословение за душата ни, която расте и се развива.

Бог изпраща трудности и непреодолими препятствия във всекидневието ни. Но бъдете сигурни, че истинската опасност и нещастие се крият в това, което можем да загубим, ако избягаме или се възмутим.

Бог изгражда и възпитава Своите достойни войни в планинската пустош при голямата скръб.