Детството минава, но ние го запазваме дълбоко в себе си. Може би за това обичаме приказките.

Четем приказки не само в ранната си детска възраст, но и като възрастни, защото те са пълни с много повече смисъл за нас, отколкото ни се е струвало като деца.

За да си припомните детството и приказния свят, в който сте обичали да се потапяте, ще ви припомня един малък откъс от „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент-Екзюпери.

„Възрастните много обичат цифрите. Когато им кажеш, че имаш нов приятел, те никога не питат за най-важното.

Те не казват:

– Какъв е гласът му? Какви игри обича да играе? Лови ли пеперуди?

Те питат:

– На колко години е? Колко братя има? Колко тежи? Колко изкарва баща му?
И после си въобразяват, че всичко са узнали за човека“.

Може би трябва да минат доста години, за да разберем „малкия принц“?

Но не се бавете много, защото той е край вас, с неговите невероятни въпроси и неизказани мисли.

Да, говоря ви за „малкия човек“, който израства пред очите ви, вашата дъщеря или син.

Общувайте с децата си, разговаряйте повече с тях, защото един ден, когато ги потърсите, те вече ще са пораснали….

Хранеха се без да говорят известно време. Сотиров, за да избегне нежелателните теми, реши да заприказва Дарина за застраховката „Живот“ на съпруга ѝ, който скоро беше починал.

– Това не са хора, – възмути се Сотиров като погледна към Дарина. – Съпругът ви има солидна застраховка, но адвокатите от застрахователното дружество търсят начин да не я изплатят. Сега са се хванали за тезата, че не били достатъчно осведомени.

– За какво? – попита Асен.

– Чичото на Петър също е починал от тази болест, – уточни Сотиров.

– Но аз си спомням, когато Петър спомена това пред застрахователния агент, – каза Дарина, – преди да сключат полицата.

– Да, но в бележките на онзи, нищо не пишело, – ядосано тупна с ръка по масата Сотиров. – Вероятно агентът не е знаел, че тази болест е генетично заложена.

– Аз също не знаех, че Петър ….. – гласът на Мими се пречупи.

Притеснена, тя наведе зачервеното си лице над чинията. Някаква буца от мъка бе заседнала в гърлото ѝ и не искаше да се помръдне от там. Изведнъж тя придърпа Асен към себе си, а той без да се замисли я прегърна с една ръка.

Понякога хората не се нуждаят от думи, а от безмълвни и утешителни жестове.

– Извинявай, – каза Мими и се отдръпна от Асен.

Чертите на лицето ѝ бяха станали по-меки и загрижени.

– И до сега не мога да разбера…. – опита се да продължи Мими. – Петър беше добър човек. Много свестен тип.

– Да, всички така казват за него, – потвърди Асен.

– Веселяк ли беше? – Игнат се опита да разсее тъжните физиономии край масата.

Той не го познаваше, защото бе пристигнал малко след като Петър беше починал.  За него Игнат знаеше, че е млад човек още не навършил 45 години и че има две деца на тинейджърска възраст.

– Ами … донякъде, – смотолеви Захари. – беше си нормален човек. Много се смееше….. Просто беше добряк. Обичаше хората и се интересуваше от проблемите им.

– Не връщаше никой от вратата без да го изслуша, – каза тъжно Дарина, – а сега го няма…..

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя наведе поглед и тихо каза:

– Благодаря ви, че ме поканихте тази вечер да бъда със вас. Знам, че го направихте, за да ме поразсеете малко от мъката ми, но трябва да вървя, децата ме чакат.

Тя се изправи, а Асен стана да я изпрати. Останалите седяха дълго след това и мълчаха.

През 2015 г. средната възраст на хората от тази страна е 14, 8 години. Това е държава с най-младото население на планетата.

В древността територията на Уганда е била населявана от пигмеи.

След като страната си е завоювала независимост през 1962 г., по-рано тя е била колония на Британия, в нея започнали междуетническите сблъсъци, бунтове в армията, както и масовото изселване на европейците.

В страната има два официални езика: английски и суахили.

Повече от 7% от населението са заразени с ХИВ.

Основно Уганда изнася кафе.

Тя е една от малкото страни, които нямат излаз към океана.

Николова караше практиката си в местната болница. При нея в отделението  се получи повикване на адрес, където се намираше изоставена полусрутена къща.

Местността в края на града беше блатиста и пустинна.

Когато една група от медицински работници дойде на мястото, провериха района щателно.

– В къщата не се вижда никой.

– И в двора  също.

– А в другата постройка проверихте ли?

– И там няма никой.

Но когато хората приближиха до една малка вратичка, чуха жално да вие куче.

– Навярно зад тази вратичка има някой, – предположи един от групата.

Те влязоха в неугледна стая. От картината, която се разкри пред очите им, останаха в шок.

В най-тъмния ъгъл изпод стари парцали се показа куче и ….човешка ръка. Под дрипите откриха човек на преклонна възраст. Той беше измършавял и едва дишаше.

Без да губят време, веднага го откараха в болницата. През целия път след линейката тичаше кучето на мъжа, който бяха открили.

Възрастният човек прекара много дълго време в болницата.

Кучето приютиха хората от небезразличния персонал. Те му даваха храна от кухнята.

Минаха 12 години.

Николова вече бе лекар. Веднъж тя се оказа на същата улица, където преди толкова години се намираше изоставения дом край блатото.

Посрещна я същия човек, който докараха в отделението полужив.
Той ѝ се усмихна и я покани:

– Заповядайте, да изпием по един чай.

Николова прекрачи прага на дома му и седна да си поприказват. Въпреки годините си, мъжът изглеждаше здрав и щастлив. След като поднесе чая  той ѝ разказа своята история:

– Този дом беше заключен от собственият ми син. Той здраво залости всички прозорци и врати.

– Защо го е направил? – попита изненадано Николова.

– Много просто, – каза старецът. – Щом аз умра, къщата остава свободна.

– И какво стана после?

– Моят наследник не знаеше, че за живота на баща му се грижи вярното му куче. То изкопа с лапите си дупка под дома и започна от боклука да ми носи мухлясал хляб. Това беше единствената ми храна.

– А не замръзнахте ли тогава? Тук вечерите са много хладни.

– Вярното куче лежеше до мен и ме топлеше.

– А какво стана, когато се върнахте от болницата?

– Хората ми помогнаха, кой с каквото може. Сега съм добре и се старая да забравя, че родният ми син ме остави да умра.

После мъжът на драго сърце разказваше за предаността на кучето си.
След случая, когато бе спасило своя стопанин, кучето бе живяло още 10 щастливи години.

Невероятна любовна история в района на Перм. 60-годишният Атанасий се оженил за Марта, която вече е на повече от сто години. Разликата във възрастта от 40 години, съвсем не изплашила Марта.

Когато узаконили отношенията си, хората около тях били потресени и започнали да търсят сметкаджийски причини. Имало слухове за баснословна зестра. Но нищо не се намерило. Тези хора нямали роднини или имущество.

Тази новина само на пръв поглед може да изглежда забавна. В крайна сметка „Горчиво!“ викали не многото им деца или внуци, а сътрудниците на дом за възрастни хора с увреждания.

Погребвайки мъжа и децата си Марта Плотникова останала съвсем сама. И попаднала в интерната, достигайки 100 години. А Атанасий Харин никога не е имал семейство. Той е сляп по рождение и целия си живот е прекарал в интерната.

В този дом за възрастни инвалиди двамата се срещнали преди 11 години и чак сега  Атанасий Николаевич се решил да направи предложение на Марта.