Вратата леко се отвори и Милен влезе угрижен. Той бе навел глава. Достатъчно бе да го погледнеш, за да разбереш, че нещо го измъчва.
Дядо Димитър видя тъжната физиономия на внука си и попита:
– Милене, какво се е случило с теб?
Момчето вдигна тъжните си очи към дядо си и каза:
– Какво мога да направя, ако моят приятел Велко казва, че няма Бог?
– Първо, трябва да разбереш защо го казва, – каза старецът. – Ако той иска да се заяде с теб, просто да ти каже нещо гадно, само защото знае, че ти вярваш в Бога, по-добре го попитай: „Нима искаш да се скараш с мен? По-добре да не говорим повече за това и да си останем приятели“.
– А ако той се опитва да докаже, че няма Бог?
– Тогава бъди готов да защитаваш вярата си и приведи сериозни аргументи за това.
– А дали ще мога? – в гласа на Милен се долови липса на храброст.
– Може това да е още една прекрасна възможност за теб, – опита се да го окуражи дядо му. – Вероятно никой до сега не е говорил с твоя приятел за душата му, за нейното безсмъртие, за Бога, за любовта Му и за това сега те предизвиква към такъв разговор.
– И какво трябва да правя тогава?
– Отвори сърцето си и говори за Бога, това което знаеш за Него и го кажи както можеш, – посъветва го дядо Димитър. – Твоята вяра може да се окаже заразителна.
– А ако той се надсмива над Бога, какво да правя?
– Ако прави това, е все едно да плюе на небето, – засмя се старецът. – Според закона за гравитацията, плюнките ще паднат върху него. Няма да може да достигне до Бога, а сам себе си ще оплюе.
– А какво да му кажа?
– Нищо. Просто се помоли за него: „Боже прости му! Той не знае какво прави!“
– И само това ли?
– Ако това момче ти е близък приятел, можеш да му обясниш, че Бог за теб не е някаква абстрактна идея, – обясни дядо Димитър.
– За мен Бог е като приятел и баща, – каза възторжено Милен. – Затова като Му се присмива, мен ме боли.
– Тогава му кажи: „Аз не издевателствам над теб за нещо, което ти е скъпо! Защо тогава постъпваш така с мен?“
Милен се бе почувствал като в обкръжен лагер, за това и питаше как да противостои срещу тази обсада.
Ние винаги ли сме готови с леко сърце да разкажем на всеки за „нашата надежда“, без да се срамуваме от думите на Господа „в този прелюбодеен и грешен свят“?
