Бе ветровито. Вятърът направо издухва облаците и се чудиш, дали няма да спре и изведнъж да рукне дъжд.

Петър се бе свил в якето си и гледаше небето, където облаците се надпреварваха едни други.

– Дали любовта към живота ми е твърде малка? – попита той.

– Ако погледнеш по-сериозно, – усмихна се приятелят му Атанас, – Любовта и животът се смаляват във всеки изминал миг.

– Това, че се смаляват съм съгласен, – поклати глава Петър, – но въпросът е друг. Обичам ли тези, които са близо до мен така както обичаме себе си. Да не говорим за по-далечни като съседи, съграждани или съвсем непознати хора.

– Според Исус, – Атанас вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – ако живея така, както аз го искам, фактически го губя.

– Така е, – съгласи се Петър. – Моя малък живот в един незначителен свят е съвсем малък в сравнение с Божията разширяваща се вселена.

– Ето това е въпросът, – плесна с ръце Атанас. – Какво избирам, да обичам нещо, което всеки следващ миг се смалява или да избера живот, който не изчезва?

– И още: Мога да се откажа от моята незначителност и да избера нещо много по-голямо, което е трудно за разбиране? – добави Петър. – Малкият квартал, в който живея или вечността?

Те бяха четирима млади мъже, които често се събираха заедно и разговаряха. Днес един от тях, най-младият, Динко попита:

– Как мислите, трябва ли хората да се молят?

Асен, Петко и Ганчо го изгледаха изпитателно.

– Не ти ли се струва доста тъпо, да разискваме по този въпрос? – лека усмивка заигра по устните на Ганчо.

– Защо? Струва ми се интересно да разсъждаваме по тази тема, – застъпи се Асен за Динко.

– Е какво пък, защо да не поговорим и за това? – вдигна рамене Петко.

– Това е тъпо според мен, – ядно започна Ганчо. – Нали Бог знае всичките ни нужди, преди да ги поискаме. Тогава защо е необходимо да се молим?

– Този свят се определя от вечни закони, – започна малко нерешително Петко. – Как бих се осмелил да доближа до Бога и да го помоля да промени нещо в тази вселена, за да се изпълни някое мое желание?

– Мисля, – почеса се по главата Асен, – че за щяло и нещяло не трябва да тичаме при Бога. Ние сме мъже и сами трябва да се справяме със трудностите.

– За вас може да е ненужно, безсмислено и незряло да се моли човек, но аз не мисля така, – най-накрая се обади и Динко.

– И защо? – останалите трима източиха шиите си от любопитство.

– Ако се смирим пред Господа, показваме нашата зависимост от Него, – смело и дръзновено заговори Динко. – Ако не се молим по традиция, а искрено ….

– Смирение, зависимост …. дрън дрън, – започна да се смее Ганчо. – Ти мъж ли си или някое малко дете?

– Нека да пазим сърцата си и да разчитаме на Господа, – каза кротко Динко. – Молитвата не променя Бога, а само този който се моли.

Асен и Петко се замислиха, но Ганчо продължаваше да се смее.

До сега стигаха до някакъв консенсус, но сега изглежда мненията им рязко се разграничаваха.

Човек рядко спира, поне за малко, за да направим пълна инвентаризация на живота си. Обикновено е твърде зает за това.

Така бе и със Стефан. Той бързо преминаваше от една задача на друга. Понякога бе доста разсеян, приспиван от модерните технологични устройства, които крадяха прекалено много от времето и вниманието му.

И изведнъж … настана затишие и се възцари принудителна почивка. И то не каква да е, а със затваряне в домовете.

В тези дни Стефан откри следното:

– Всичките ми амбиции, постижения, хобита, работа и стандарт на живота нямат толкова голямо значение, колкото им придавах. А аз си ги поставях за основни.

До сега не се бе замислял сериозно над въпроса:

– Какво значение имат хората в живота ни и Суверенният Цар, който отговаря за Вселената?

В тези дни на изолация, когато Стефан почти бездействаше, откри какво наистина има значение.

Загуба на някои от близките, изпадането в депресия, дните изпълнени с безпокойство, плюс раните от минали години бяха неоспорими факти.

Стефан не желаеше да си сложи маската на лицемерието и да каже:

– Добре съм.

Той призна болката и притесненията си и се намериха хора, които резонираха проблемите му.

Едва сега той можеше без предразсъдъци да признае своите слабости.

Именно в дните, когато му се случваше най-лошия сценарий, Стефан обърна поглед към трона на благодатта. Там го срещна Исус, Който му вдъхна надежда.

Страданието може да е неизбежно, но то внася яснота, за да ни приближи до Христос и да задълбочи общението ни с Него.

На Сашо Ников му предстоеше полет с самолет. Така се случи, че до него бе седнал един мюсюлманин.

Когато мъжът до Сашо разбра, че той е християни заяви:

– Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк, а вие имате три бога.

Сашо се помоли на ум: „Господи, помогни ми да обясня на този човек, че Ти си един Бог в три лица. Нека познае Истината и стане свободен от заблужденията си“.

– Извинявайте, но как се казвате, – учтиво попита Сашо.

– Самуил, – отговори мюсюлманина и добави. – Аз съм от Дамаск, столицата на Сирия.

– А какви наследници имаш? – попита го Сашо.

– Имам осем внука и трима сина, – с гордост заяви Самуил.

– А баща ти жив ли е? – поинтересува се Сашо.

– О, той е много стар, но все още работи, доста е силен и як за годините си.

– И какво излиза? – хитро подхвана Сашо. – Ти си син на своя баща, баща на синовете си и дядо на внуците си.

– Да, така е, – потвърди мюсюлманина.

– Това означава, че си син, баща и дядо едновременно, но си само една личност.

Самуил млъкна озадачен.

– Така и нашият Бог е в три лица, – обясни Сашо. – Бог Отец е създал Вселената, дал е началото на всичко. Христос дойде на света, за да умре вместо грешниците, така, че всеки повярвал в това да има вечен живот. А Светият Дух пребивава на земята за да ни учи и наставлява.

Самуил разбра бързо всичко. Той благодари на Сашо за това, което му бе разкрил. До края на полета Исус стана негов Господ и Спасител.

Слънцето отдавна бе надигнало глава и даряваше щедро топлината си.  Дядо Стоян бе седнал на пейката пред дома си и приемаше с радост този дар, напичайки изпосталяло си и смачкано под тежестта на възрастта тяло.

Дотича внукът му Станислав и се намести до него на пейката. Старецът погали момчето и продума със стържещия си старчески глас съпроводен с лека кашлица:

– На Земята се е отворил един-единствен източник на жива вода, призован да напои цялата жадна вселена.

– Извор с жива вода? – Станислав се оживи. – Къде е той и защо е само един?

– Защото Бог е един и пътят към Него може да бъде само един, така че жадните да знаят къде да отидат. А тези които имат тази вода, да я дадат на нямащите, които без да се съмняват и колебаят я приемат с радост.

Дядо Стоян говореше не за обикновена вода, а за онази, от която човек пиейки не ожаднява, а в него тя се превръща в „извор на вода, която извира за вечен живот“ .

И тъй като внукът му го гледаше неразбиращо, старецът продължи:

– Тази вода е семе, пълно с животворяща сила. То ще порасте и ще принесе плода на Божия Дух.

– А ние трябва ли да правим нещо, за да го получим? – и на Станислав му се дощя да отпие от тази чудновата вода.

– Трябва да поработиш малко върху „земята“ на душа си, за да не е толкова студена и суха, каквато си е, – усмихна се старецът.

– Това сигурно е голямо и безценно съкровище, което навярно си заслужава труда! – възкликна Станислав.

– Но изисква и голяма отговорност, – въздъхна дълбоко дядо Стоян.

– Колко ужасно ще бъде, ако дарът на Божия Дух си остане така, а ние затъваме в своите страсти и суети?! – тъжно констатира Станислав.

– Тогава земният живот ще отлети, а небесния няма да започне…..