Денят преваляше. Той бе намалял и слънцето се скри много по-рано, но Кирил го вълнуваше съвсем друго нещо.

Той бе навел глава и размишляваше върху това.

Сава щеше да го подмине, но спря и го попита:

– Какво пак умуваш?

Кирил вдигна глава, погледна го и каза:

– Питал ли си се някога какви плодове дава моя живот?

– Искаш да кажеш, какво произвеждам ли?

– Не, имах друго предвид, – поклати глава Кирил и уточни. – Повечето християни измерват плодовете на другите и своите, четат книги как да станат по-плодовити, дори ходят на семинари за това.

– И какво лошо има в това? – повдигна рамене Сава.

– Това не е тяхна грижа, – наблегна силно на думите си Кирил.

– Че на кого друг? Нали те дават плод?

– Плодът в моя живот е Божия грижа, не моя, – отвърна Кирил.

– А каква е твоята грижа? – повдигна вежди предизвикателно Сава.

– Да се уверя в следните неща: 1. Като плодоносен клон съм свързан с лозата и поддържам чиста и безпрепятствена връзка с нея.

– Е, разбира се, иначе как ще даваш плод, – съгласи се Сава.

Кирил продължи:

– 2. Подчинявам се на начина на отглеждане от Лозаря, което включва подрязване в живота ми.

Сава искаше да каже нещо по този повод, но Кирил го изпревари:

– 3. Да общувам с Господа, да бъде моето сърдечно желание.

– Напълно съм съгласен, – плесна с ръце Сава. – Прав си, че връзката ни с Бога е най-важна.

Катя Попова бе учителка в местното училище. Още съвсем млада, скоро навлязла в професията си, тя се стараеше и много се грижеше за поверените ѝ ученици.

Един ден след като бяха свършили занятията, Катя видя среща, която я наведе не на много добри мисли.

– Това ми изглежда много подозрително, – закима тя с глава.

Пред училището стоеше привлекателен млад мъж, който чакаше нейната тринадесет годишна ученичка Мария.

Отношенията между двамата бяха явно сърдечни и това накара Катя убедително да изрече:

– Между младият мъж и Мария има непозволена връзка. Ммм … Това трябва да се прекрати навреме.

Катя Попова повика родителите на Мария, за да разговаря с тях.

Тя бе много изненадана, когато прелъстителят на ученичката ѝ влезе в кабинета ѝ и се представи:

– Аз съм бащата на Мария.

Той беше на 40 години, но изглеждаше много по млад.

Катя се успокои и разясни случая.

– Извинете, – обърна се тя към бащата на Мария, – но вие изглеждате толкова млад и привлекателен. Когато ви видях с дъщеря ви, си помислих, че между вас има навярно интимна връзка. Моля да ми простите, не знаех, че сте баща ѝ.

Всички се засмяха.

Важното е, че недоразумението бе изяснено.

Това бе наистина малко селце, но по необясними причини вечер хората му оставаха без ток.

Когато се оплакаха на местната електрическа компания, експертите бяха озадачени:

– Не откриваме никакви проблеми в електрическата мрежа.

Мъжете от селото се събраха и решиха:

– Да се организира отряд, който да наблюдава селото и да намери причината за прекъсването на тока вечерно време.

Тази идея се оказа повече от добра.

Скоро отрядът от доброволци залови местната млада жена Юлия.

Един от тези, които я бяха хванали, негодуваше срещу нея:

– Тя спирала тока на съселяните си. И Защо го е правила? За да се срещне под прикритието на тъмнината с приятеля си.

– Защо на тъмно, какво ѝ е пречело да го прави явно? – попитал един от селяните, който не бе участвал в доброволната група. – И ние някога сме били млади, и сме се влюбвали.

– Тони, нейният възлюбен, – уточни друг, – е от онова село, дето сме постоянно във вражда с тях. И девойката не е искала да се знае, за връзката ѝ.

След като тайната бе разкрита съселяните на Юлия бяха готови да набият Тони, но той избяга и доведе хора от неговото село да се бият с тези, които го бяха подгонили.

Двете враждебни групи се събраха и тъкмо се готвеха да започнат боя, когато Петър най-старият човек от селото на Юлия се провикна:

– Спрете! Какво правите?

– Дядо Петре, ти не се меси в нашите работи, – скочи пред него Калоян.

– Деца, не си заслужава да се биете, – каза кротко старецът. – Не е ли по-добре да ги оженим? Така и ние ще имаме всяка вечер ток и двамата млади ще бъдат заедно.

Мъжете закимаха с глави в знак на съгласие.

– Добро е това, – каза Симеон от селото на Юлия.

– Нека тази сватба бъде първата стъпка за премахване на враждата между нашите села, – обяви тържествено Васил, кмета на селото на Тони.

Бе небивало веселие. Хората се радваха, прегръщаха и си искаха прошка един от друг.

За наша радост тази почти Шекспирова любовна история завърши щастливо.

Дъщерята на Михаил Сара бе диагностицирана с рак.

Бащата гордо заявяваше:

– Изобщо не се съмнявам, че Бог ще я изцели.

Съпругата му Дора и синът им Петър вярваха и изповядваха едно:

– Нашето подчинение на Бог ще доведе до изцелението на Сара.

След пет години борба момичето почина.

Михаил и Дора потопени в мъка по дъщеря си, се питаха:

– Какво се е объркало?

– Разочарован съм, – признаваше си Михаил. – Имам чувството сякаш Бог ме е разочаровал.

Дора само въздишаше, а същевременно дълбоко и тихо роптаеше:

– Нали е писано, че тези, които почитат родителите си и се доверяват на Господ, ще имат дълъг живот?!

Сара бе демонстрирала голяма вяра по време на страданието си.

Михаил не можеше да се примири:

– Не не мога да приема фактите за мрачната реалност на мъчителните страдания и смъртта на дъщеря ми. Къде е Бог, когато всичко това се случи? Защо лоши неща се случват на добрите хора?

Когато животът се обърка, човек по-ясно разбира уникалната природа на нещастието.

Трагедията сполетяла Михаил и семейството му, разкриваше нуждата от по-голяма рамка на разбиране относно връзката между Бог, вяра и болка.

Михаил се надяваше, че вярата му ще бъде нещото, което ще го избави от страданието, но тя се оказа нещото, което го доближи до Бог.

Проблемите често ни изкушава да гледаме на Бог като „вълшебна пръчица“.

Отчаяно търсим отсрочка и се опитваме да намерим идеалните думи или действия, с които да предизвикаме Бог, да ни даде това, което искаме.

Вярата не е това, което използваш, за да получиш това, което искаш. Тя е това, което трябва да имаш, когато не получаваш това, което си поискал.

Франц бе отделен от майка си още, когато беше дете. Принудиха го да работи на полето, когато бе много горещо.

Често бе бит, ритан по най-жесток начин от господаря си.

Тези тежки условия го караха да се пита:

– Дали да не избягам на свобода.

Но разсъждавайки, той достигаше до извода:

– Тук имам толкова много приятели, които обичам.

Франц тръскаше глава и си казваше:

– Да бъда далеч от тях е болезнено за мен. Хубаво е да съм свободен, но ….

Трудно е, когато в живота си трябва да избираш между свободата и хората, които обичаш.

Но рано или късно всеки от нас се изправя пред такава дилема.

Това е сериозно решение, което определя състоянието на сърцето и живота ни за години напред.

Истинската свобода идва чрез връзката ни с Исус Христос.

Някой бе казал, че свободата минава през кръста.