Поваля, но това сняг ли беше?! Задържа се малко бял снежец върху тревните площи, но пътищата останаха непокрити.

Свилен скучаеше между стените на празния апартамент и за това се обади по телефона на приятелят си Филип:

– Нямаме вече учебни занятия, времето е прохладно, тъкмо за разходка. Какво ще кажеш, а?

– Идвам веднага, – бързо се отзова Филип.

Когато се събраха, тръгнаха бързо към парка. Двамата крачеха бодро и се наслаждаваха на дърветата и храстите, които едва бяха покрити с прозрачни бели пелерини, през които прозираха оголените им снаги.

– Наближава Рождество. Замислял ли си се, какво е станало, когато Христос е дошъл на земята? – попита Свилен, когато преминаха покрай една платформа на която бе изобразен Младенеца в ясли, с Йосиф, Мария, овчарите и мъдреците.

– Виждаш ли това малко Бебе във Витлеемските ясли? – попита Филип като отправи очи към импровизираната сцената. – То пораства. Бил е разпънат и възкръсва. И след всичко това светът е станал вече по-друг.

– Благодарение на Неговото състрадание светът е станал по-състрадателен, – възкликна Свилен.

– А Неговото изцеляващо докосване, направи света по-хуманен, – добави Филип.

– Поради това, че той толкова самоотвержено служи на света, хората станаха по-великодушни.

– Христос даде надежда и смисъл на живота за всеки човек.

– Без Него, – поклати глава Свилен, – ни очакваше само неминуема гибел.

– Забележи, – каза Филип, – без Христос молитвите ни не биха достигали до Отца. Нямаше да има изкупление на греховете ни, нито прошка, …

– Няма и Спасител!

Момчетата вървяха и в най-малките неща откриваха красота, нежност и много любов.

– Христос дойде в този свят и той стана по-добър! – констатира Свилен.

– И ние можем да станем добри, – засмя се сърдечно Филип, – ако отворим сърцата си за Него!

Прекрасна сутрин. Раните слънчеви лъчи, предвещаваха хубаво време.

Обикновено след нощна смяна Петър се отбиваше в цветарския магазин, за да зарадва любимата си жена с букет цветя.

Той бодро поздрави продавачката:

– Добро утро!

– Какви да бъдат цветята днес?

– Нека бъдат различни, – каза Петър. – Съчетайте ги по ваш вкус.

– Сигурно много обичате жена си, – каза продавачката, – щом всяка сутрин я събуждате с букет цветя?!

Петър смутено се усмихна и тъкмо да отговори, когато в магазина влетя запъхтян мъж.

– Та така …., – пое си дълбоко дъх мъжът. – Имате ли рози?

– Разбира се, – усмихна се продавачката.

– Спешно ми трябва една роза.

– Да ви я завия ли? – попита продавачката.

– Не, не е необходимо. Само трябва да заснемете видео – и като каза това мъжът ѝ подаде своя телефон.

Веднага след това взе да нагъва листчетата на цвета на розата и да пълни и двете си бузи.

Не изглеждаше много да са му вкусни, но все пак ги преглъщаше.

Петър заедно с другите ранни клиенти в магазина, наблюдаваха с интерес това представление и тихичко се смееха.

А нашият герой преглъщайки последното листо, обясни:

– Загубих на карти ….., но сега ще дойде друг, който ще трябва да изяде дръжката на розата.

Странен облог. Но щом са си дали дума, тя трябва да се спазва, дори човек да изглеждаш смешен в очите на хората.

Времето бе стегнало в студената си хватка всичко живо. Леката снежна покривка, която се бе задържала, само напомняше, че е валяло сняг, но не достатъчно.

Зимата е хубав сезон, но повечето хора предпочитат да я прекарат край печката. От топлината в стаята се възползваха Нина и Алекс. Брат и сестра, които обичаха да четат и споделят различни идеи помежду си.

– По-рано не е имало рак, – каза Нина.

– Защото не са го диагностицирали, – опонира Алекс. – Човек просто си умира и това е.

– Нямало е проблеми с контрацепцията, – Нина продължаваше да изброява особеностите на миналото.

– Е, да жените просто са раждали и износвали децата си в мраз и глад, – съгласи се донякъде Алекс.

– След откриването на Америка, половината Европа е умряла от сифилис, а половината от индианците са умирели от грип.

– В Англия, по времето на Хенри и Анна Болейн, един обикновен грип е погълнал половината от Лондон, – отбеляза Алекс.

– О, за жените е нямало проблеми, – иронизира Нина, – защото те нямали паспорти и са били без права. За това били бити и малтретирани. И това не се е смятало за никакъв проблем или престъпление. При извънматочна бременност, просто умирали, а когато матката им изпадала при тежка работа това изобщо не се вземало под внимание.

– Ако погледнеш мемоарите на Екатерина II, тя е била императрица, освен красиви рокли и разкошни балове, тя пише, че е имало варицела, женски проблеми, трудности в живота, …

– Какво искаш да кажеш, че сега живея много по-луксозно от една императрица? – засмя се Нина.

– Забележи, преди 100 години ако бяха заболели белите ни дробове, умираме, защото тогава медицината не е имала лек за тази болест.

– Ако сега ме питат: „В кое време бих искала да живея?“ Бих отговорила: „Сега“. Не знам какво ще бъде бъдещето, но сега имам: дънки, маратонки, дезодоранти, лична собственост, паспорт, контактни лещи, хигиена и контрацептиви, възможност да работя и да учи във всяка страна. Мога просто да се разведа, защото не искам да живея с този мъж.

– Но можеш да получиш травма или шок, – вметна Алекс.

– Мога да карам кола, – продължи да изброява Нина, без да обърне внимание на думите на брат си. – Както и да се науча да се бия, за да защитя себе си и моите близки и да бъда лишен от свобода заради прекомерната самозащита.

– Но няма да хвърлят камъни по теб и няма да бъдеш бутнат от скала или опозорена по някакъв друг начин, – добави Алекс.

– В това общество има много проблеми, но в сравнение с това, което е било, то е страхотно.

– И тези, които искат да се върнат назад, просто не разбирам къде ще отидат?

– Разбираш ли колко усилия са положени, за да стане това, което е сега?

– За това аз съм щастлива да живея тук и сега, – плесна с ръце Нина.

– Опознаваме всичко, като сравняваме, съзнателно или несъзнателно, себе си с другите, с епохата, с миналото, с културата, със здравето или медицината. Но оглеждайки се назад трябва да осъзнаем, че това, което имаме тук и сега не е малко и недостатъчно, за да бъдем щастливи.

Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

Денят мина спокойно, въпреки силният дъжд. Симона бе се намокрила цялата, въпреки чадърът, който се обръщаше в ръцете ѝ от насрещния вятър. Мина през магазина, напазарува необходимото и се прибра.

Погледна телефона и видя пропуснато повикване от майка си.

– Ще отида да ги видя, – реши Симона бързо.

Това беше лесна работа за нея, защото майка ѝ и баба ѝ живееха наблизо. За да успокои възрастните жени Симона отговори като написа SMS:

„Ще дойда скоро при вас“.

И го изпрати.

След няколко минути Симона получи съобщение, че  SMS-ът е доставен на искания адрес.

Последва нов сигнал. Симона се обърна изненадано. От iPhone ѝ дойде системно съобщение:

„SMS-ът е доставен като гласово съобщение“.

– Какво става? – объркана попита Симона. – Какво им става на тези машини? Прегряха ли? Нали вън вали, да не са подгизнали?!

В същото време звънна телефона. Звънеше майка ѝ. Уплашена, изпаднала в истерия, тя извика на дъщеря си:

– Тук някой ни се обади на домашния телефон. Баба ти взела слушалката и чула как някой със задгробен глас ѝ казал: „Ще дойда скоро при вас“. Много се уплашихме. Ела по-скоро.

Симона започна да се смее:

– Мамо, какъв задгробен глас, какви бабини деветини? Аз ви писах SMS: „Ще дойда скоро при вас“. Но нещо се е объркало и сте го получили като гласово съобщение.

Майка ѝ въздъхна облекчено и вече по-спокойно прибави:

– Чака ме те, побързай! Имаме изненада за теб.

Симона весело си затананика и изтича по стълбите. Отново се засмя, като си спомни уплашения вик на майка си и …. задгробния глас.