Архив за етикет: впечатление

Разочарованията са неизбежни, но имаш избор

Вечерта нахлу в малкото селище неочаквано. Бе облачно и не се разбра, кога се скри слънцето. Хората са свикнали на всичко и вече нищо не им прави впечатление.

Димитър ситнеше в задния си двор, притеснен, невиждащ изход от създалата се ситуация.

Така го завари Пламен, неговият комшия, до когото Димитър често се допитваше.

– А, Пламене, замътила се е една ….. в душата ми и не знам какво да правя.

– Казвах ти и пак ще повторя, – размаха показалец Пламен, – Господ има уникален план за твоя живот. Такъв, който не се променя според неочакваните обстоятелства. Когато се сблъскаш със ситуация, която не си пасва с твоето разбиране как Бог иска да върви твоя живот, трябва да спреш и да погледнеш към Него за насока.

– Тогава защо Той допуска да имаме разочарования?

– За да се осланяш на Него. Да разчиташ не на това, което виждаш, а на Бога. Разочарованията са неизбежни, но обезсърчението е избор. Не позволявай на предизвикателствата, да ти отнемат ентусиазма и увереността в Господа.

– Знаеш ли, като ме притиснат, особено от няколко места, – оплака се Димитър, – изобщо не ми е до Бога.

– Не бъди жертва на чувствата си. Гледай към Него и върви напред.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Димитър. – Ела на моето място и тогава приказвай.

– Нараненото ти и обезсърчено сърце, заедно с белезите от старите разочарования ще се стопя в Божията възстановителна любов. Семо гледай към Него.

Димитър наведе глава и дълго време мъдрува. Накрая разкърши рамене и категорично заяви:

– Не мога. Това е.

– Бог наистина има благословения за теб – повече, отколкото можеш да си представиш. Дай му разочарованията и страха си, и напълно Му се довери. Ако Бог държи бъдещето ти, нищо няма да загубиш.

Пламен опитваше всячески да помогне на комшията си, но Димитър се бе затворил в себе си и не приемаше.

Какво обичаш най-много

Около Калина се бяха събрали малки момичета и момчета. Днес трябваше да се грижи за тях, докато родителите им бяха заети с други дела.

Тя ги наблюдаваше как весело тичат наоколо. Спират се. Навеждат се и с интерес разгледат нещото, което им е направило впечатление.

Калина ги привика край себе си . И те очаквайки нещо забавно се затичаха към нея.

Тя им се усмихна и ги попита:

– Какво обичате най-много?

– Шоколадов сладолед, – обади се Сашко.

– Торта, – придърпа рокличката си Лили.

– Моето куче Рита, – наежи се войнствено Магда.

– Футбол, – едва се чу тънкото гласче на Дечко.

Повечето от децата споделиха това, което най-много ги вълнуваше в живота им.

– Ясно е накъде отиват нещата, – плесна с ръце Калина. – Всеки от нас си има любима песен, музика, филм, … Но какво представлява любовта? Дали това е само чувство, която изпитваме, когато харесваме нещо, или е нещо по-различно от това?

– Истинската любов … жертва, – запъна се Мими.

– Любовта вярва в най-доброто у другите и им прощава, – отбеляза тежко Христо, не напразно го наричаха философа.

– Любовта е безстрашна и винаги поставя другите на първо място, – подскочи Рени.

– Спомняте ли си какво каза Исус за любовта? – попита Калина.

Настъпи мълчание, само няколко любопитни очи впериха поглед в нея.

– Той им каза да се обичат един друг, като им даде пример чрез Себе Си.

– Но това е много трудно. Как мога да обичам всички? – тихо каза Станимир.

– Така е, – съгласи се Калина. – Учениците не винаги се разбираха помежду си. Те идваха от различни места и имаха разнообразни идеи. И все пак Исус им каза, а и на нас казва, че трябва да обичаме другите, независимо дали са ни наскърбили или зарадвали.

През главите на децата минаха първо лицата на тези, с които се бяха сдърпали и си мислеха: „Как да го обичам? А, не …не мога“.

– Ние сме толкова различни, но Христос ни показа един нов начин да обичаме. Ако Го следваме ще успеем да се научим да обичаме като Него, – завърши Калина.

Децата ѝ повярваха, те много я обичаха и знаеха, че тя никога не лъже.

Дупки в тъмното

Тони бе малко момче. Той бе много любознателен и най-малките неща му правеха впечатление.

Една вечер, когато майка му го извика да си легне, но Тони не отговори.

– Хайде, какво чакаш още? Бързо в кревата, – нареди майка му, която вече стоеше зад гърба му.

Тони сякаш не я чуваше. Той бе вперил поглед навън и наблюдаваше нещо много внимателно.

Майка му се приближи до прозореца и забеляза накъде гледа сина ѝ.

Някакъв тъмен силует, вероятно на мъж носеше фенерче, с което просветваше от време на време.

Очите на момчето се бяха ококорили от изненада, а когато майка му го побутна, Тони протегна ръка навън и възкликна:

– Виж, мамо, този човек прави дупки в тъмното.

Майка му го прегърна и му обясни, как стават тези светли дупки в мрака.

Всеки от нас може да пробие тъмнина на този свят чрез светли дупки. Единственото, което трябва да направи е да включи светлината.

Как се прави това ли?

Просто споделете какво Исус означава за вас и предайте Божието Слово на някой друг.

Преди нас други са правели същото. Те са са включвали Светлината, така че живата вяра в Бога се е предавала от поколение на поколение.

Не всички идват при Бог, но тези които са дошли са търсили от Него истина, мъдрост, надежда, спасение и вечен живот.

Промяната

Горещината бе безмилостна. Но на Дина това не ѝ правеше впечатление. Тя бе потънала в мрачните си мисли. И имаше защо…..

Съпругът ѝ я бе изоставил с тригодишно дете и камара дългове. И за какво?

– Бил намерил голямата си любов и то в чужда държава, – ядосваше се Дина. – А момичето, с което се бил свързал разбрах, че е още дете. Какво очаква той от тази връзка.

Дина бе бясна. В главата ѝ минаваха какви ли не планове с една единствена цел, да му отмъсти.

Да, тя бе много огорчена. Мразеше съпруга си, но най-лошото бе, че се ядосваше на Бога:

– Защо го допусна? Нужна ли бе тази връзка на мъжа ми? Къде бе Ти, когато ставаше всичко това?

Огорчението е смъртоносно. То осквернява човека. И той вече не усеща присъствието на Бога, нито чува гласа Му.

Минаха няколко седмици. Болката на Дина не утихна. Постоянно плачеше и не намираше изход за страданието си.

Най- накрая тя падна на колене и извика към Господа:

– Боже, макар да ми е много трудно, избирам да простя на съпруга си, който ме нарани и онеправда. Помогни ми да забелязвам, как действа врага и да не се поддавам на неприязън и непростителност. Не искам да съдя мъжа си. Не желая да му отговарям с злоба и яд, независимо, че още ме боли. Излекувай емоциите ми и обнови духа ми ……
И Бог превърна гнева ѝ в мир.

Къде е

Венелин се разхождаше край едно планинско езеро. По кристалната му повърхност танцуваха слънчевите лъчи.

Водата бе чиста и прозрачна. По пясъчното дъно на езерото ясно се виждаха неговите обитатели.

Водните лилии правеха впечатление със заострените си листа като саби.

На брега погледа на Венелин бе привлечен от синеоки незабравки.

Върбите бяха склонили глава над прекрасното езеро, в което се усмихваше небосвода.

Вятърът леко полъхваше между клоните на дърветата.

– Това планинско езеро е като щастлива детска душа, – каза си Венелин. – Изпълнено е с живот.

След няколко години Венелин пак дойде при планинското езеро.

Той бе ужасен от вида му.

Навсякъде цареше жабуняк. Водата бе мътна. От него се носеше неприятна миризма на гнилоч.

Чуваше се досадното крякане на жабите. Когато Венелин приближи по-близо до езерото те уплашено наскачаха в зеленикавата вода.

– Къде се нежните лилии? – въздъхна тежко Венелин.

Върбите изглеждаха проскубани и нещастни. Синьото небе не виждаше образа си в езерото.

Всичко бе изчезнало. Тръстика бе заела част от езерото и леко се поклащаше под натиска на сърдития вятър.

Цареше гнилоч, зловоние, грозота ……

Гледайки езерото Венелин се замисли.

– Погледа на всеки младеж е като незабравка, а душата му като красиво планинско езеро, – каза си той. – Цяло нещастие е, когато душите на младите хора по-късно се превръщат в жабуняк, заразен от тресавище.