Тази сутрин Емил възкликна:

– Ако Бог беше достатъчно малък, можехме да го разберем.

Майка му се засмя:

– Да, но тогава нямаше да бъде толкова голям, че да ни спаси.

– И все пак Библията е Божието откровение за Самият Него отправено към нас, – продължи възторжено Емил. – И това откриване е вярно …

Намеси се и баща му:

– Представи си, при раждането на времето, пространството и самият човек на фона на тъмната вселената и вечността, характерът на Бог блести с лъчистата си красота като пълна луна в безоблачно нощно небе.

– Така е, – съгласи се Емил.

– Когато четеш разказа за сътворението, какво ти прави впечатление относно Бога? – попита бащата.

– Колко е як, щом може да извика в съществуване това, което не съществуваше.

– Друго?

Емил се замисли.

– Може би Неговата върховна власт, – малко нерешително каза Емил. – Ето, Той Сам Се посъветва да създаде човек по Свой образ и подобие.

– А не усещаш ли Неговата неизследима доброта, която беше разкрита, когато създаде Адам, първия човек? – попита бащата.

– Да и това разбира се, – поклати глава в съгласие Емил.

– Когато четеш Писанието всеки ден ще откриваш по нещо нова за Господа, – бащата потупа сина си по рамото. – Това няма ли да те насърчи да Го хвалиш?

– О, да! Той е прекрасен! Чудесен … – Емил започна да подскача и затанцува из стаята.

Вечерта нахлу в малкото селище неочаквано. Бе облачно и не се разбра, кога се скри слънцето. Хората са свикнали на всичко и вече нищо не им прави впечатление.

Димитър ситнеше в задния си двор, притеснен, невиждащ изход от създалата се ситуация.

Така го завари Пламен, неговият комшия, до когото Димитър често се допитваше.

– А, Пламене, замътила се е една ….. в душата ми и не знам какво да правя.

– Казвах ти и пак ще повторя, – размаха показалец Пламен, – Господ има уникален план за твоя живот. Такъв, който не се променя според неочакваните обстоятелства. Когато се сблъскаш със ситуация, която не си пасва с твоето разбиране как Бог иска да върви твоя живот, трябва да спреш и да погледнеш към Него за насока.

– Тогава защо Той допуска да имаме разочарования?

– За да се осланяш на Него. Да разчиташ не на това, което виждаш, а на Бога. Разочарованията са неизбежни, но обезсърчението е избор. Не позволявай на предизвикателствата, да ти отнемат ентусиазма и увереността в Господа.

– Знаеш ли, като ме притиснат, особено от няколко места, – оплака се Димитър, – изобщо не ми е до Бога.

– Не бъди жертва на чувствата си. Гледай към Него и върви напред.

– Лесно ти е да го кажеш, – изпъшка Димитър. – Ела на моето място и тогава приказвай.

– Нараненото ти и обезсърчено сърце, заедно с белезите от старите разочарования ще се стопя в Божията възстановителна любов. Семо гледай към Него.

Димитър наведе глава и дълго време мъдрува. Накрая разкърши рамене и категорично заяви:

– Не мога. Това е.

– Бог наистина има благословения за теб – повече, отколкото можеш да си представиш. Дай му разочарованията и страха си, и напълно Му се довери. Ако Бог държи бъдещето ти, нищо няма да загубиш.

Пламен опитваше всячески да помогне на комшията си, но Димитър се бе затворил в себе си и не приемаше.

Около Калина се бяха събрали малки момичета и момчета. Днес трябваше да се грижи за тях, докато родителите им бяха заети с други дела.

Тя ги наблюдаваше как весело тичат наоколо. Спират се. Навеждат се и с интерес разгледат нещото, което им е направило впечатление.

Калина ги привика край себе си . И те очаквайки нещо забавно се затичаха към нея.

Тя им се усмихна и ги попита:

– Какво обичате най-много?

– Шоколадов сладолед, – обади се Сашко.

– Торта, – придърпа рокличката си Лили.

– Моето куче Рита, – наежи се войнствено Магда.

– Футбол, – едва се чу тънкото гласче на Дечко.

Повечето от децата споделиха това, което най-много ги вълнуваше в живота им.

– Ясно е накъде отиват нещата, – плесна с ръце Калина. – Всеки от нас си има любима песен, музика, филм, … Но какво представлява любовта? Дали това е само чувство, която изпитваме, когато харесваме нещо, или е нещо по-различно от това?

– Истинската любов … жертва, – запъна се Мими.

– Любовта вярва в най-доброто у другите и им прощава, – отбеляза тежко Христо, не напразно го наричаха философа.

– Любовта е безстрашна и винаги поставя другите на първо място, – подскочи Рени.

– Спомняте ли си какво каза Исус за любовта? – попита Калина.

Настъпи мълчание, само няколко любопитни очи впериха поглед в нея.

– Той им каза да се обичат един друг, като им даде пример чрез Себе Си.

– Но това е много трудно. Как мога да обичам всички? – тихо каза Станимир.

– Така е, – съгласи се Калина. – Учениците не винаги се разбираха помежду си. Те идваха от различни места и имаха разнообразни идеи. И все пак Исус им каза, а и на нас казва, че трябва да обичаме другите, независимо дали са ни наскърбили или зарадвали.

През главите на децата минаха първо лицата на тези, с които се бяха сдърпали и си мислеха: „Как да го обичам? А, не …не мога“.

– Ние сме толкова различни, но Христос ни показа един нов начин да обичаме. Ако Го следваме ще успеем да се научим да обичаме като Него, – завърши Калина.

Децата ѝ повярваха, те много я обичаха и знаеха, че тя никога не лъже.

Тони бе малко момче. Той бе много любознателен и най-малките неща му правеха впечатление.

Една вечер, когато майка му го извика да си легне, но Тони не отговори.

– Хайде, какво чакаш още? Бързо в кревата, – нареди майка му, която вече стоеше зад гърба му.

Тони сякаш не я чуваше. Той бе вперил поглед навън и наблюдаваше нещо много внимателно.

Майка му се приближи до прозореца и забеляза накъде гледа сина ѝ.

Някакъв тъмен силует, вероятно на мъж носеше фенерче, с което просветваше от време на време.

Очите на момчето се бяха ококорили от изненада, а когато майка му го побутна, Тони протегна ръка навън и възкликна:

– Виж, мамо, този човек прави дупки в тъмното.

Майка му го прегърна и му обясни, как стават тези светли дупки в мрака.

Всеки от нас може да пробие тъмнина на този свят чрез светли дупки. Единственото, което трябва да направи е да включи светлината.

Как се прави това ли?

Просто споделете какво Исус означава за вас и предайте Божието Слово на някой друг.

Преди нас други са правели същото. Те са са включвали Светлината, така че живата вяра в Бога се е предавала от поколение на поколение.

Не всички идват при Бог, но тези които са дошли са търсили от Него истина, мъдрост, надежда, спасение и вечен живот.

Горещината бе безмилостна. Но на Дина това не ѝ правеше впечатление. Тя бе потънала в мрачните си мисли. И имаше защо…..

Съпругът ѝ я бе изоставил с тригодишно дете и камара дългове. И за какво?

– Бил намерил голямата си любов и то в чужда държава, – ядосваше се Дина. – А момичето, с което се бил свързал разбрах, че е още дете. Какво очаква той от тази връзка.

Дина бе бясна. В главата ѝ минаваха какви ли не планове с една единствена цел, да му отмъсти.

Да, тя бе много огорчена. Мразеше съпруга си, но най-лошото бе, че се ядосваше на Бога:

– Защо го допусна? Нужна ли бе тази връзка на мъжа ми? Къде бе Ти, когато ставаше всичко това?

Огорчението е смъртоносно. То осквернява човека. И той вече не усеща присъствието на Бога, нито чува гласа Му.

Минаха няколко седмици. Болката на Дина не утихна. Постоянно плачеше и не намираше изход за страданието си.

Най- накрая тя падна на колене и извика към Господа:

– Боже, макар да ми е много трудно, избирам да простя на съпруга си, който ме нарани и онеправда. Помогни ми да забелязвам, как действа врага и да не се поддавам на неприязън и непростителност. Не искам да съдя мъжа си. Не желая да му отговарям с злоба и яд, независимо, че още ме боли. Излекувай емоциите ми и обнови духа ми ……
И Бог превърна гнева ѝ в мир.